— Можех да мина и без този рекорд — простена Маргарет. — Мислех си дали да не поговориш с господин Ботс и да…
— Какво да?… — направи се на ни лук ял, ни лук мирисал брат й и й наля чаша чай.
— Да му обясниш, че е станала ужасна грешка.
— Опасявам се, скъпа, че е невъзможно. Сделката се смята за приключена в мига, в който Ботс удари с чукчето. Така е по нашите закони.
— Дали тогава не можеш да ми помогнеш и да платиш картината? — предложи Маргарет. — Във вестниците пише, че само от търга си прибрал близо милион.
— Да де, но имам да покривам куп други плащания — въздъхна Корнилиъс. — Не забравяй, че щом продам имението, трябва да се подслоня някъде.
— Винаги можеш да дойдеш при мен…
— Това е второто такова предложение, което получавам от сутринта — каза брат й, — и както обясних и на Елизабет, вие двечките вече отказахте веднъж да ме подслоните, затова се видях принуден да измисля друго.
— Значи съм разорена! — проплака театрално Маргарет. — Нямам ги тия десет хиляди лири стерлинги, да не говорим пък за петнайсетте процента. Не знаех и за тях. Надявах се да припечеля нещичко, като продам картината на търговете в „Сотби“.
„Такава ли била работата!“ — помисли Корнилиъс. Всъщност обаче още не бе чул цялата истина.
— Ти, Корнилиъс, винаги си ни бил най-умният в семейството — добави разплакана Маргарет. — Все ще измислиш как да се измъкна от тази безизходица.
Той заснова напред-назад из помещението, уж да умува как да помогне на сестра си, която не сваляше очи от него. Накрая спря рязко точно пред нея.
— Май измислих нещо.
— Какво? — извика жената. — Готова съм на всичко!
— На всичко ли?
— Да, на всичко — повтори тя.
— Добре тогава, ще ти кажа какво ще направя. Ще платя картината, но ти ще ми дадеш колата.
— Но колата струва цели дванайсет хиляди — подвикна, след като си възвърна дар словото.
— Не се и съмнявам, ала тръгнеш ли да я продаваш на старо, надали ще й вземеш и осем хиляди.
— А как ще се придвижвам?
— Опитай с автобуса — отвърна Корнилиъс. — Препоръчвам ти го. Научиш ли разписанието, се преобразява целият ти живот. — Той си погледна часовника. — Всъщност можеш да започнеш още сега, след десетина минути има автобус.
— Ама аз… — подхвана пак Маргарет, брат й обаче протегна длан.
Сестра му въздъхна тежко, бръкна в дамската си чанта и му подаде ключовете от аудито.
— Благодаря — рече Корнилиъс. — А сега да не те бавя, за да не си изпуснеш автобуса, че следващият е чак след половин час.
Излязоха от кухнята и тръгнаха по коридора. Усмихнат, той отвори входната врата на сестра си.
— И не забравяй, драга, да си вземеш картината от господин Ботс — напомни й. — Ще стои чудесно над камината в хола, тъкмо да ти напомня за многото щастливи мигове, които сме изживели заедно.
Маргарет не каза нищо, само се врътна и тръгна по дългата алея. Корнилиъс затвори вратата и понечи да се прибере в кабинета и да звънне по телефона на Франк, за да му разкаже какво се е случило от сутринта, но му се стори, че откъм кухнята се чува шум. Смени посоката и пак тръгна по коридора. Влезе в кухнята, отиде при мивката, наведе се и целуна Полин по бузата.
— Добро утро — поздрави я.
— Това пък за какво беше? — попита жената, както миеше съдовете.
— Задето ми върна сина.
— Всъщност си покривам дълга. Но ако не се държите прилично, си прибирам портрета обратно вкъщи.
Корнилиъс се усмихна.
— Покрай това се сетих за първоначалното ти предложение.
— Какво предложение, господин Барингтън?
— Каза, че предпочиташ да ми работиш безплатно и така да си върнеш дълга, отколкото да продаваш колата. — Извади от вътрешния си джоб чека, който Полин му беше дала. — Изчислил съм точно колко часа си ми работила през последния месец — можем да смятаме, че сме си уредили сметките — добави Корнилиъс, след което разкъса чека.
— Много мило от ваша страна, господин Барингтън, но защо не ми казахте, преди да продам колата?
— Не се притеснявай за това, Полин. Вече съм горд собственик на новичък автомобил.
— Бре! Ама как така? — изненада се икономката и започна да си бърше ръцете.
— Най-неочаквано получих подарък от сестра си — отвърна Корнилиъс, без да дава повече обяснения.
— Добре де, но вие, господин Барингтън, дори нямате книжка.
— Така си е. Затова ще ти кажа какво ще направя. Ще заменя автомобила за портрета на Даниъл.
— Не е честно, господин Барингтън. Платила съм за картината някакви си петдесет лири, колата сигурно струва много повече.
— В такъв случай ще се съгласиш от време на време да ме хвърляш до града.