Робин грейна от задоволство. Брат му беше издъхнал, без да се съмнява в истинската му стойност.
След като адвокатът прочете завещанието, Сюзан стана от мястото си и отиде да поговори с Робин.
— Ще изберем картините, които бихме искали да задържим в семейството, а после ще пратя в хотела останалите двайсет и една.
Обърна се и си излезе още преди Робин да е казал и дума. „Нещастница — помисли си той. — За разлика от брат ми не може да оцени истинския талант, нищо, че ще й извади очите.“
Вечерта слезе да хапне в ресторанта на хотела и се запретна да крои планове как да похарчи новопридобитото богатство. Докато си пийваше от най-скъпото червено вино в избата на ресторанта, реши да се ограничи и на половин година да продава чрез „Сотби“ и „Кристи“ само по две картини — това, както се бе изразил брат му, щеше да му позволи да води живот, подобаващ на таланта му.
Към единайсет си легна и се унесе с мисли за Бонар, Вюийар, Дюфи, Камоан и Лус и колко ли струват шедьоврите, общо двайсет и един на брой.
В десет на другата сутрин още спеше непробудно, когато на вратата се почука.
— Кой е? — промърмори ядосан изпод завивката.
— Безпокои ви Джордж, портиерът. Отвън чака камионетка. Шофьорът отказва да предаде доставката, докато не се разпишете.
— Задръж го! — провикна се Робин.
За пръв път от години скочи от леглото, надяна надве-натри износената риза, панталона и обущата, изхвърча надолу по стълбите и излезе в двора.
На голямата камионетка се беше облегнал мъж в дочени дрехи, който държеше дебел тефтер. Робин отиде при него.
— Вие ли сте господинът, който очаква да му доставят двайсет и една картини? — попита шофьорът на камионетката.
— Да, аз съм — потвърди Робин. — Къде да се подпиша?
— Ето тук — отвърна човекът и посочи с палец мястото под думата „Подпис“.
Робин драсна името си върху формуляра и последва шофьора, който го заведе отзад. Отключи вратата и я отвори.
Робин онемя. Втренчи се в портрета на майка си, сложен върху други двайсет картини на Робин Съмърс, рисувани в периода 1951 — 1999 година.
Сърдечни работи
Има един човек от Кейптаун, който всеки ден ходи в Кросроудс, град на чернокожи. Сутрин преподава английски в едно от местните училища, следобед води тренировки по ръгби или крикет — според годишното време, а вечер обикаля улиците и се мъчи да убеди младежите да не участват в банди, да не вършат престъпления и най-вече да не припарват до дрогата. Известен е като Проповедника от Кросроудс.
Никой не се ражда с предразсъдъци, на някои обаче те са им втълпявани още от най-ранна възраст. Това със сигурност важеше за Щофел ван ден Берг. Той беше родом от Кейптаун и никога през живота си не бе ходил в чужбина. Още през XVIII век предците му се бяха преселили от Холандия и Щофел. Израсна, заобиколен от чернокожи слуги, готови да изпълнят и най-малката му прищявка.
Ако момчетата (никой от слугите, на каквато и възраст да беше, сякаш не бе удостоен с честта да си има име) не се подчиняваха на заповедите на Щофел, ги скъсваха от бой или в най-добрия случай ги държаха гладни. Ако ли пък си вършеха работата съвестно, никой не им благодареше, камо ли да ги похвали. Откъде-накъде ще благодариш на човек, пръкнал се на белия свят само за да ти слугува!
Когато Щофел тръгна на училище в Кейптаун, още от отделенията тези немислими предразсъдъци бяха само засилени: класните стаи бяха пълни с бели дечица, на които преподаваха бели учители. Шепата чернокожи, които момчето зърваше от дъжд на вятър в школото, бяха чистачи на тоалетните, които нямаха право да ползват.
Още в училище Щофел се открояваше сред връстниците си — много му вървеше математиката, ала най-големите успехи той жънеше на спортната площадка.
В последния клас русокосият бур с ръст метър и осемдесет и пет вече играеше централен нападател в отбора по ръгби през зимата и запращаше началния удар на срещите по крикет през лятото. Още преди да кандидатства в някой от университетите, се мълвеше, че щели да го вземат в отборите по ръгби или крикет на „Спрингбокс“. Представителите на не един и два университета се навъртаха в училището и предлагаха на Щофел прещедри стипендии: по съвета на директора, подкрепен и от баща му, той се спря на „Щеленбосх“.
Шеметният му възход продължи още от мига, в който той стъпи в университетското градче. В първи курс избраха него да бие началния удар в университетския отбор по ръгби, понеже един от титулярите се беше контузил. До края на сезона Щофел не пропусна среща. Две години по-късно вече беше капитан на непобедимия отбор, а на мача на Западната провинция срещу Натал отбеляза сто точки.