На стотина метра от следващия завой оттам се показа кола. Щофел трябваше да вземе мигновено решение. Натисна педала на газта, докато той не опря о пода, понеже реши, че другият шофьор сигурно ще удари спирачки. Отпраши покрай камиона и след като го изпревари, зави възможно най-рязко, ала пак не успя да се изтегли навреме и закачи калника на идващата отсреща кола. Видя за миг изпълнените с ужас очи на другия водач, който наистина беше ударил спирачки, но тук пътят беше много стръмен и човекът се носеше по инерция. Автомобилът на Щофел се фрасна о мантинелата, отскочи чак до другия край на пътя и спря сред горичката.
Това бе последното, което Щофел помнеше, преди да изпадне в несвяст — дойде в съзнание чак след пет седмици.
Погледна нагоре и видя Инга, която бе приседнала на крайчеца на леглото. Щом забеляза, че мъжът й е отворил очи, тя му стисна ръката и се завтече да повика лекаря.
Следващия път, когато Щофел дойде на себе си, те двамата стояха край кревата, ала трябваше да мине още една седмица, докато хирургът му каже какво е станало след катастрофата. Без да проронва и дума, Щофел научи ужасен, че другият шофьор е бил ранен в главата и е издъхнал малко след като са го докарали в болницата.
— Ти извади късмет, прескочи трапа! — беше единственото, което каза Инга.
— Наистина голям късмет! — повтори и хирургът.
— Няколко минути след като другият водач почина, вашето сърце също спря да бие. Провървя ви, че в съседната операционна имаше подходящ донор.
— Но не беше шофьорът на другия автомобил, нали? — попита Щофел.
— Напротив, точно той — кимна лекарят.
— Я чакайте…, той не беше ли чернокож? — възкликна невярващо Щофел.
Хирургът кимна повторно.
— Да, беше чернокож — потвърди. — И вероятно ще се изненадате, господин Ван ден Берг, но тялото ви не го осъзнава. Бъдете благодарен, че жена му се съгласи да бъде направена трансплантация. Дано не съм забравил думите й, но тя каза… — Лекарят се позамисли. — Точно така, каза: „Не виждам смисъл да умират и двамата.“ Благодарение на нея успяхме да ви спасим живота, господин Ван ден Берг. — Мъжът се поколеба, изду устни и пророни едва чуто:
— За жалост съм длъжен да ви кажа, че имахте тежки вътрешни наранявания и въпреки успешното присаждане на сърцето, прогнозата не е особено добра.
Известно време Щофел мълча, накрая попита:
— Колко ми остава?
— Три, може би четири години — отвърна хирургът. — Но само ако не се преуморявате.
Щофел потъна в непробуден сън.
След още месец и половина го изписаха, но въпреки това Инга настоя да си даде дълга почивка, за да се възстанови. Мнозина приятели дойдоха да го видях у тях, включително Мартинус де Йонг, който го увери, че мястото му в банката ще се пази, докато оздравее напълно.
— Няма да се върна в банката — рече тихо Щофел. — Тия дни ще напиша молба за напускане.
— Но защо? — възкликна Де Йонг. — Мога да те уверя, че…
Щофел махна с ръка.
— Много мило от твоя страна, Мартинус, но имам други планове.
В мига, когато лекарят каза, че Щофел може да излиза, той помоли Инга да го закара в Кросроудс, за да се види с вдовицата на мъжа, когото бе убил.
Двамата — снажни и русокоси, тръгнаха между съборетините на Кросроудс, следени зорко от тъжни, примирени очи. Излязоха при бялата колибка, в която, както им бяха обяснили, живееше жената на шофьора, и спряха.
Щофел щеше да почука, стига колибата да имаше врата. Надзърна през отвора и съгледа в мрака млада жена, която бе гушнала пеленаче и се беше свила в ъгъла.
— Казвам се Щофел ван ден Берг — представи се той. — Дошъл съм да изразя съжалението си, че причиних смъртта на съпруга ви.
— Благодаря, господарю — отвърна жената. — Нямаше нужда да идвате.
Вътре в колибата нямаше къде да се седне, затова Щофел се разположи направо върху пода и кръстоса крака.
— Исках да ви благодаря и че сте ми дали шанс да живея.
— Благодаря, господарю.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — Той замълча. — Защо не дойдете с детето да живеете у нас?
— Не, благодаря ви, господарю.
— С нищо ли не мога да помогна? — повтори безпомощно Щофел.
— Няма нужда, благодаря ви, господарю.
Щофел се изправи, усетил, че притеснява с присъствието си жената. Двамата с Инга прекосиха мълком града и не казаха и дума, докато не отидоха при автомобила.
— Бях заслепен — рече Щофел, докато жена му караше към къщи.
— Не само ти — призна си просълзена Инга. — Но какво можем да направим?
— Аз знам какво трябва да се направи.
Инга заслуша мъжа си, който й обясни как смята да прекара остатъка от живота си.