На другата сутрин Щофел отиде в банката и с помощта на Мартинус де Йонг изчисли колко може да си позволи да изхарчи през следващите три години.
— Казал ли си на Инга, че искаш да осребриш застраховката „Живот“?
— Тя го предложи — отвърна Щофел.
— За какво смяташ да изразходваш парите?
— Като начало ще купя книги на старо, топки за ръгби и бухалки за крикет втора употреба.
— Можем да ти помогнем, като удвоим сумата, която възнамеряваш да похарчиш — предложи изпълнителният директор.
— Как ще стане това? — поинтересува се Щофел.
— Като използваме излишъците във фонда за спорт.
— Но той е само за бели.
— Че ти какъв си, нали си бял! — възкликна Де Йонг. Известно време мълча, сетне добави: — Не си въобразявай, че тази трагедия ти е отворила само на теб очите. Сега си в положението да… — Той се подвоуми.
— Да?… — повтори Щофел.
— Да накараш други, по-предубедени от теб, да осъзнаят грешките си от миналото.
Същия следобед Щофел отиде отново в Кросроудс. Часове наред обикаля градчето, докато накрая избра парче земя, вместено между ламаринените бараки и съборетините. Не беше равно, но инак пасваше чудесно като форма и размер и наобиколен от стотици малчугани, Щофел взе да отмерва с крачки игрището.
На другия ден някои от хлапетата му помогнаха да очертае страничните линии и да забие по ъглите флагчетата.
Четири години, един месец и единайсет дни Щофел ван ден Берг ходеше всяка сутрин в Кросроудс, където преподаваше английски на децата в онова, което поне на хартия се водеше училище. Следобед провеждаше със същите деца тренировки по ръгби или крикет — според годишното време. Вечер обикаляше улиците и се мъчеше да убеди младежите да не участват в банди, да не вършат престъпления и най-вече да не припарват до дрогата.
Щофел ван ден Берг умря на 24 март 1994 година, няколко дни преди Нелсън Мандела да бъде избран за президент. И той като Базил Д’Оливейра бе дал своя скромен принос за разгрома на апартейда.
На погребението се стекоха над две хиляди души, дошли от всички кътчета на страната да му отдадат последна почит.
Журналистите така и не постигнаха единодушие кои сред опечалените са били повече: чернокожите или белите.
Прекалено много съвпадения
Всеки път, когато си мислеше за последните три години, а Рут си мислеше често за тях — тя неизменно стигаше до извода, че Макс е предвидил всичко до най-малките подробности. Още преди да се срещнат.
А те се срещнаха съвсем случайно — поне така смяташе навремето Рут, — и за да сме честни към Макс, се срещнаха не те двамата, а яхтите им, които се блъснаха една в друга.
В залезния сумрак „Морски таралеж“ даваше на заден, та да застане до кея, когато носовете на двете яхти се докоснаха. Собствениците им веднага изтичаха да проверят дали повредите са сериозни, по яхтите обаче нямаше и драскотинка, тъй като отстрани и на двете бяха наслагани големи надуваеми пояси. Притежателят на „Хубавата шотландка“ изкозирува на шега и се скри долу в каютата.
Макс си наля джин с тоник, взе евтино книжле, което бе смятал да дочете още миналото лято, и се разположи на носа. Запрелиства страниците, за да намери докъде е стигнал, когато собственикът на втората яхта — по-възрастен мъж, отново се появи на палубата. Пак изкозирува закачливо, затова Макс остави книгата и го поздрави:
— Добър вечер. Извинявайте, че ви бутнах.
— Няма нищо — отвърна другият и вдигна чашата с уиски.
Макс стана от стола, отиде при борда и протегна ръка.
— Макс Бенет.
— Ангъс Хендерсън — представи се и по-възрастният мъж малко завалено — явно беше родом от Единбург.
— Тук ли живеете, Ангъс? — попита нехайно Макс.
— А, не — отвърна той. — Живеем с жена ми на остров Джърси, но синовете ни — близнаци са, учат тук на южния бряг, затова идваме в края на срока да ги приберем за ваканцията. Ами вие? В Брайтън ли живеете?
— Не, в Лондон, но ако ми остане време, отскачам насам да поплавам с яхтата, което за жалост се случва твърде рядко, както сам се убедихте — добави той през смях точно когато откъм каютата на „Красивата шотландка“ се показа жена.
Ангъс се обърна и се усмихна.
— Рут, това е Макс Бенет. Буквално се сблъскахме.
Макс също се усмихна на непознатата, която преспокойно можеше да бъде дъщеря на Хендерсън — беше най-малко двайсетина години по-млада от мъжа си. Не беше първа красавица, въпреки това бе привлекателна и от стегнатото й атлетично тяло личеше, че спортува едва ли не всеки ден. Тя също се усмихна свенливо на Макс.