Пол Фабрис
Тревога
Паскал Риволе, запален от разказите на своя чичо, капитан Жером Лагард, който смело се е сражавал в редиците на императорските армии, мечтае да освободи Наполеон от Света Елена. Той напуска бащиния дом, качва се нелегално на „Левиатан“ и вместо да го оковат във вериги, след като бива открит, го правят готвач. Паскал разбира скоро, че капитанът е свързан с търговията на роби в Америка и съчувствува на нещастните чернокожи, оковани и затворени в тесни клетки на долната палуба.
Дните минаваха и „Левиатан“ се носеше все по на запад. Ветровете сякаш се подчиняваха на ръката и погледа на капитана. Моряците казваха, че Блокуърд се е оженил за късмета. Повече от половината път беше зад нас. Чернокожите свикваха криво-ляво с положението си на затворници. Нямаше нито един болен. Моряците вече не се срамуваха много, че търгуват с човешка стока. Блокуърд сияеше! Алчността му беше задоволена. Изглеждаше сигурно, че грозният му „удар“ ще донесе добри плодове, и то в звонково злато. Дори забравяше да ме хока. И аз самият, макар да имах много работа, виждах нещата по-скоро в розово. Броях дните, надявах се скоро, на сушата, да си възвърна свободата. Всеки си казваше, че в края на пътуването всичко ще тръгне към по-добро, но не и старши помощникът Конан, който ставаше все по-мрачен, нито пък чернокожият Тимеата.
От африканския бряг насам не бяхме виждали нито едно ветрило. Това беше добре дошло за капитана.
— Дано все тъй да върви! — потриваше той ръце.
Но не вървя. В една хубава сутрин, изпълнена със слънце, наблюдателят извика:
— Ветрило на десния борд!
Блокуърд излезе на мостика. Разтревожен, той насочи далекогледа си към забелязания кораб. Скоро повика Конан при себе си. Двамата внимателно огледаха кораба. Аз виждах само една голяма бяла точка, която видимо се увеличаваше.
Какъв хубав кораб! Никога не бях виждал такъв, даже и на картинка. Ветрилата му се издигаха в чистото небе като дворец от бели платна. Полюшваше се леко и се плъзгаше по водите бърз като хрътка.
Движехме се със страничен вятър на запад и всеки се надяваше, че крайцерът, който пореше вълните право на юг, щеше да отмине кърмата ни, без да смени посоката. Ала за кратко! Много скоро трябваше да осъзнаем действителното положение: големият ветроход се беше насочил към нас.
Капитанът бе свалил далекогледа си. Кресна някаква заповед. Конан слезе от мостика и моряците издърпаха брасите на рейте, за да обърнат ветрилата на попътен вятър. Хубавият северен вятър изду всички ветрила. Върхът на стъкмяването се огъна и въжета и мачти заскърцаха като оси на каруца.
„Левиатан“ се носеше напред. Но от крайцера бързо забелязаха промяната на курса ни и също тръгнаха на попътен вятър. Ужасна гонитба! Капитанът употреби всичките си стари хитрости, за да отклони врага. Ала британският крайцер учудващо бързо отгатваше маневрите му и ни застигаше.
Ако вечерта вятърът не бе отслабнал, той бързо щеше да ни догони. Макар че и времето помагаше, разстоянието между двата кораба намаляваше — бавно, но неотстъпно.
Към четири часа следобед крайцерът ни следваше вече само с няколко възла. Скоро два предупредителни оръдейни залпа, придружени със сигнали, принудиха капитана да спре, за да приеме „гостите“ на „Левиатан“.
— Приятели — рече старият Лазар, — тази вечер е по-добре да си роб, отколкото моряк на „Левиатан“. Капитанът изпразни торбата с хитрините; ето че ни хванаха.
В този момент Блокуърд ме извика на мостика. Така аз можах да чуя един драматичен разговор, който реши и моята съдба, и съдбата на мнозина други! Капитанът беше позеленял; далекогледът потрепваше в ръцете му. Срещу него стоеше Конан, който го гледаше почти гневно.
— Какво ще правите? — попита старши помощникът.
— Ще се съпротивявам.
— Това е лудост! Англичанинът има три пъти повече оръдия от нас, по-бърз е и по-маневрен!
— Ако успея да го задържа, на разстояние до падането на нощта, ние сме спасени. Вятърът утихва — имаме късмет!
— Ами ако той успее и опита абордаж?
— Преди да се доближи колкото трябва, ние ще напуснем „Левиатан“ е двете лодки. На тръгване ще запалим фитил, дебел три пръста, в едно буре с барут до склада с мунициите. Така ще разполагаме с десет минути, доде изчезнем. Стигат ни. Англичаните няма нищо да подозират и ще хвръкнат във въздуха заедно с „Левиатан“ в момента, в който предприемат абордаж.
— А черните?
Капитанът разпери отчаяно ръце:
— Няма да можем да ги вземем с нас — цялото ми богатство ще изгори.
Това беше единствената причина да съжалява за смъртта на робите.
— Но англичаните все още не са ме хванали — добави той, — ще ги държа в напрежение до падането на нощта.