— Вие сте секретарят на епископа? — запита той подчертано почтително.
— Неговият доверен секретар — отвърна Кловис. — Можете да ме наричате Станислаус, второто ми име е без значение. Епископът и полковник Алберти навярно ще обядват у вас. Аз ще бъда тук във всеки случай.
Това прозвуча като програма на кралска визита.
— Епископът изпитва децата, на които предстои конфирмация, нали? — запита мис Хъдъл.
— Привидно — бе загадъчният отговор, след който секретарят помоли за карта на околността в голям мащаб.
Кловис бе все още погълнат от престорено задълбоченото проучване на картата, когато пристигна друга телеграма. Тя беше адресирана до Принц Станислаус, чрез Хъдъл, Уорън… и т. н. Кловис хвърли един поглед на съдържанието и съобщи:
— Епископът и полковник Алберти ще дойдат едва късно следобед.
После се върна към изучаването на картата.
Атмосферата на обяда не беше празнична. Епископският секретар яде и пи с явна охота, ала строго пресичаше опитите за разговор. Към края той изведнъж се усмихна лъчезарно, благодари на домакинята за очарователната гощавка и с почтителен възторг є целуна ръка. Мис Хъдъл не можа да реши дали този жест изразява галантно ласкателство като в епохата на Луи ХIV или заслужаващото укор отношение на римляните към сабинянките. Не беше нейният ден за главоболие, но тя усещаше, че обстоятелствата я извиняват, и се оттегли в стаята си, за да изкара колкото може повече време с главоболие, преди да е пристигнал и самият епископ. Кловис, след като се осведоми как да намери най-близката телеграфна станция, изчезна по алеята за коли. Мистър Хъдъл го срещна два часа по-късно в салона и го запита кога ще дойде епископът.
— Той е в библиотеката с Алберти — отвърна мнимият секретар.
— Но защо не ми казаха? Изобщо не разбрах, че е дошъл! — възкликна Хъдъл.
— Никой не знае, че е тук — рече Кловис. — И колкото по-малко шумим около това, толкова по-добре. Не го безпокойте по никакъв повод. Такива са разпорежданията му.
— Но защо е тази загадъчност? И кой е Алберти? И епископът няма ли да пие чай?
— Епископът е жаден за кръв, не за чай.
— Кръв ли?! — изуми се Хъдъл. У него се оформяше становището, че непредвидените гости не стават по-добри, когато човек ги опознае.
— Тази вечер — заяви Кловис — ще бъде велика вечер в историята на християнството. Ще изколим всички евреи наоколо.
Хъдъл бе възмутен:
— Как ще изколите евреите? Да не би да искате да кажете, че има всенародно въстание срещу тях?
— Не. Идеята е лично на епископа. В момента той съгласува всички подробности.
— Но… но епископът е такъв хуманен и толерантен човек…
— Тъкмо това ще подсили ефекта от събитието. Сензацията ще бъде огромна.
Това поне Хъдъл можеше да повярва.
— Ще го обесят! — възкликна той с убеденост.
— Една кола ще чака, за да го откара до брега, където е подготвена парна яхта.
— Но евреите наоколо не са повече от трийсет души — протестира Хъдъл, чийто мозък под влияние на многократните резки изненади през този ден работеше несигурно като телеграф при земетресение.
— Двайсет и шест са в нашия списък — отвърна Кловис, правейки справка в сноп книжа. — Ще ги изтребим.
— Да не би… да не би да искате да кажете… че планирате насилствена смърт за сър Лиън Бърбъри?! Та той е един от най-уважаваните хора тук!
— Включен е в списъка ни — отвърна безгрижно Кловис — и тъй като имаме свои хора, на които да възложим това, не ще бъде необходимо да разчитаме на местни подкрепления. Неколцина бойскаути също са се присъединили към отряда.
— Бойскаути!
— Да. Щом разбраха, че ще убиват наистина, тези момченца изявиха дори по-голяма готовност от мъжете.
— Това ще бъде позор за двайсети век!
— Не, това ще бъде историческо събитие, което ще има за сцена дома ви. Не си ли давате сметка, че снимки от нея ще бъдат публикувани в половината вестници в Европа и САЩ? Впрочем изпратих няколко ваши и на сестра ви фотографии, които намерих в библиотеката, до редакциите на Матен и Ди вохе. Вярвам, че нямате възражения.