– Извинете – попита забързана жена, подбираща марципанови плодове за клиент, – дали продавате нещо за деца в...?
– Третия етаж – каза жената, отдалечавайки се.
Според Робин малкият подбор налични детски стоки бяха с космически цени, но като единствена леля на Анабел, а също тъй единствена живееща в Лондон роднина, изпита желание да поднесе съответстващ столичен подарък, тъй че купи голямо и пухкаво мече Падингтън.
Робин се отдалечаваше от касата с покупката си в млечносиня книжна чанта, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Очакваше да е Страйк, но видя непознат номер.
– Здравейте, Робин е.
– Здравей, Робин. Обажда се Том – изрече сърдит глас.
Робин за нищо на света не можеше да се сети кой е Том. Прехвърли наум задачите на агенцията, над които работеше в момента – Рогоносеца, Пъргави крака, Пощенската картичка, Хитреца и Бамбъро, – като напразно се мъчеше да си припомни някой Том, докато изрече сърдечно в дух „разбира се, че знам кой си“:
– О, здравей.
– Том Търви – поясни мъжът.
Явно не бе успяла да го заблуди.
– О – измънка Робин и сърцето ѝ неприятно ускори ритъм.
Дръпна се в една ниша, където по рафтове бяха подредени скъпи ароматизирани свещи.
Том Търви беше годеникът на Сара Шадлок. Робин не бе имала никакъв контакт с него, откакто откри, че съответните им партньори спят заедно. Никога не го бе харесвала особено, нито пък бе узнала дали той е научил за връзката.
– Благодаря – заяви Том. – Адски много ти благодаря, Робин!
Беше близо до крещене. Робин отдалечи малко телефона от ухото си.
– Моля? – изрече тя, но внезапно почувства, че се превръща изцяло в нерви и пулс.
– Не си направи труда да ми кажеш, а? Просто си тръгна и си изми ръцете, така ли?
– Том...
– Тя ми каза всичко, дявол го взел, а ти си го знаела преди година, докато аз научавам едва днес, четири седмици преди проклетата ми сватба!
– Том, аз...
– Е, надявам се да си щастлива, мамка му! – ревна той. Робин дръпна телефона на една ръка разстояние от ухото си, но пак чу съвсем ясно следващия му крясък: – Аз съм единственият сред нас, дето не съм се чукал настрани, всъщност аз съм изчуканият!
Робин прекъсна връзката с треперещи ръце.
– Извинете – каза едра жена, която се опитваше да види свещите на рафтовете зад гърба ѝ.
Робин смотолеви извинение и се отдалечи, докато стигна до извит железен парапет, ограждащ кръгово пространство въздух. Надникна и видя, че етажите са срязани, така че можеше да погледне право в сутерена, пълен с хора, кръстосващи там с кошници, натоварени със скъпи шунки и бутилки вино. С въртяща се глава и почти без да осъзнава какво върши, Робин се обърна и пое на сляпо към изхода, като се опитваше да не се блъска в маси, отрупани с крехък порцелан. Слизаше надолу по настланите с червен мокет стълби и се опитваше да се успокои с дълбоко дишане, да осмисли чутото преди малко.
– Робин.
Тя продължи да върви и едва когато някой каза „Робин“ за втори път, се обърна и видя Страйк, току-що влязъл в магазина през странична врата откъм Дюк Стрийт. Раменете на палтото му бяха осеяни от блестящи дъждовни капки.
– Здравей – изрече замаяно тя.
– Добре ли си?
За част от секундата ѝ се прииска да му каже всичко: в края на краищата той знаеше за връзката на Матю, знаеше как бе приключил бракът им, беше виждал Том и Сара. Ала Страйк изглеждаше напрегнат и беше стиснал здраво телефона в ръката си.
– Добре съм. А ти?
– Не чак толкова – отвърна той.
Двамата се дръпнаха, за да пропуснат в магазина група туристи. В сянката на дървеното стълбище Страйк каза:
– Състоянието на Джоун се е влошило. Отново са я приели в болница.
– О, боже мой, толкова съжалявам – промълви Робин. – Виж какво, заминавай за Корнуол. Аз ще разговарям с Уна. Ще се погрижа за всичко...
– Не. Тя изрично е казала на Тед, че не иска отново всички да се втурнем натам. Само че не е присъщо за нея...
Страйк изглеждаше точно толкова разтърсен и разсеян, колкото се чувстваше самата Робин, но сега тя се стегна. Майната му на Том, майната им на Матю и Сара.
– Сериозно, Корморан, върви. Аз ще поема работата.
– Очакват ме след две седмици за Коледа. Тед казва, че тя отчаяно копнее всички да се съберем у дома. Това сега с болницата ще е само за ден-два.
– Е, ако си сигурен... – каза Робин. Погледна часовника си. – Имаме десет минути до идването на Уна. Искаш ли да седнем в кафето да я изчакаме?
– Да – отвърна Страйк. – Добра идея, имам нужда от кафе.