– Много благодаря – каза Уна и седна.
Ирландският ѝ акцент беше привлекателен, но малко замъглен от това, че по-дълго бе живяла в Англия, отколкото в родната си страна, както Робин вече знаеше.
Двамата детективи се представиха.
– Много ми е драго да се запозная с вас – каза Уна, след като се здрависа с тях и нервно прочисти гърло. – Извинете ме. Изчаках се за съобщение като това от вас – каза тя на Страйк. – Години наред се чудех защо Рой не наема някого, тъй като имаше парите да го направи, а полицията така и доникъде не стигна. Значи, малката Ана ви се обади? Бог да го благослови това момиче, кой знае какво е преживяло... О, здравейте – каза тя на сервитьора. – Бихте ли ми донесли капучино и парче морковена торта? Благодаря ви.
Когато келнерът се отдалечи, Уна пое дълбоко дъх и каза:
– Знам, че бъбря несвързано. Нервна съм, това е истината.
– Няма причина... – подхвана Страйк.
– О, има – възрази Уна. – Каквото и да се е случило с Марго, няма как да е нещо добро, нали? Повече от четиресет години се молих за това момиче, молих се за истината, молих се на Бог да се грижи за нея, била тя жива или мъртва. Не съм имала по-добра приятелка от нея и... простете. Знаех, че това ще се случи. Знаех си го.
Тя взе неизползваната ленена салфетка до себе си и си избърса очите.
– Задайте ми въпрос – леко се засмя тя. – Спасете ме от мен самата.
Робин отправи въпрос с очи към Страйк, който с поглед възложи интервюто на нея и извади бележника си.
– Ами защо да не започнем с това как се запознахте с Марго? – предложи Робин.
– Да, разбира се – отвърна Уна. – Беше през шейсет и шеста година. И двете се явихме на прослушване за момичета зайчета. Сигурно знаете за това?
Робин кимна.
– Тогава имах доста прилична фигура, ако щете, вярвайте – усмихна се Уна и посочи към облия си торс, макар да не личеше да ѝ е много мъчно за изгубената талия.
Робин се надяваше Страйк да не я критикува по-късно, че не е организирала въпросите си около обичайните категории „хора, места и неща“, но реши, че е по-добре да внесе дух на нормален разговор, поне отначало, защото Уна все още беше видимо нервна.
– Дойдохте от Ирландия специално за да постъпите на тази работа ли? – попита Робин.
– О, не – отвърна Уна. – Вече бях в Лондон. Ако трябва да си призная истината, бях избягала от дома. Пред вас е израснало в манастир момиче с майка, строга като затворнически надзирател. Имах в джоба си едноседмичните надници от магазин за дрехи в Дери, а вече ми бе дошло до гуша от мъмренето на мама. Качих се на ферибота, пристигнах в Лондон и пратих пощенска картичка до дома да им кажа, че съм жива и да не се тревожат. Мама не ми проговори цели трийсет години.
Работех като келнерка, като чух, че в Мейфеър отварят клуб на „Плейбой“. Заплащането бе страхотно в сравнение с това, което човек можеше да изкара в обикновено заведение. Започнахме с трийсет лири седмично. Днес това се равнява на близо шестстотин. Никъде другаде в Лондон не биха платили толкова на работещо момиче. Надвишаваше заплатите на бащите на повечето от нас.
– И се запознахте с Марго в клуба?
– Запознахме се на прослушването. Щом я погледнах, знаех, че тя ще бъде назначена. Имаше фигура на модел, беше толкова дългокрака, а живееше буквално на захар. Беше с три години по-млада от мен и излъга за възрастта си... О, много ви благодаря – прекъсна се Уна, когато келнерът постави пред нея капучиното и морковената торта.
– Защо Марго бе отишла на прослушването? – попита Робин.
– Семейството ѝ нямаше никакви пари, ама съвършено нищичко – отвърна Уна. – Баща ѝ претърпял инцидент, когато тя била четиригодишна. Паднал от стълба и си счупил гръбнака. Беше инвалид. По тази причина тя нямаше братя и сестри. Майка ѝ чистеше хорските къщи. Моето семейство бе заможно в сравнение с Бамбъро, а никой никога не е забогатял от фермерство на тъй малко парче земя като нашето. Но Бамбъро буквално гладуваха от бедност.
Тя беше умно момиче, но семейството имаше нужда от подкрепа. Приета бе в медицински институт, но казала там, че трябва да отложи следването си с една година, и се отправила право към клуба на „Плейбой“. Веднага се харесахме на прослушването, тя беше толкова забавна.
– Нима? – попита Робин.
С крайчеца на окото си тя видя Страйк да вдига изненадан поглед от записките си.
– О, Марго Бамбъро бе най-забавният човек, когото съм срещала в живота си – кимна Уна. – Смеехме се до сълзи. Никога оттогава не съм се смяла така. С нейния кокни акцент можеше да те гътне от смях. И тъй, започнахме работа заедно, а там бяха строги – поясни Уна, като вече тикаше с виличката в устата си торта, докато говореше. – Строяваха ни за проверка преди всяка поява, проверяваха ни униформите, дали ноктите ни са направени както трябва, имаха правила, каквито не можете да си въобразите. Бяха поставили цивилни детективи из салона, та да са сигурни, че не съобщаваме на някой клиент цялото си име и домашен телефон.