Говорихме и за Ана. Марго би дала всичко да се освободи за година или две и да се съсредоточи върху Ана, и точно това бяха искали от нея Рой и майка му. Да си седи у дома и да забрави за работата.
Но тя не можеше да го направи. Все още издържаше родителите си. Майка ѝ вече беше болна и Марго не искаше тя повече да чисти по къщите. Докато работеше, можеше да погледне Рой в лицето, без да се притеснява за парите, които им даваше, но майка му не би допуснала нейният скъпоценен и крехък син да издържа двама пушещи като комини жители на Ист Енд.
– Помните ли да сте говорили за нещо друго?
– Приказвахме си за клуба на „Плейбой“, защото напусках. Вече си бях купила апартамент и мислех да започна да уча. Марго изцяло ме подкрепи. Само че не ѝ казах, че планирам да получа диплома по теология, предвид нейното отношение към религията. Говорихме и малко за политика. И двете искахме Уилсън да спечели при изборите. Освен това споделих тревогата си, че още не съм намерила човека за себе си. Вече бях прехвърлила трийсет. По онова време бях вече стара, та да съм неомъжена. Преди да се сбогуваме в онази вечер, ѝ казах: „Не забравяй, че у дома винаги ще имам резервна стая. Също и място за детско креватче“.
Очите на Уна отново се напълниха със сълзи и те потекоха по бузите ѝ. Тя взе салфетката и я притисна към лицето си.
– Извинете ме. Случи се преди четиресет години, но сякаш беше вчера. Мъртвите не изчезват. Иначе би било по-лесно. Още я виждам така отчетливо. Ако се появи по онова стълбище сега, част от мен няма да се изненада. Тя беше толкова ярка личност. Точно тя да изчезне така и на нейно място да остане само въздух...
Робин не каза нищо, докато Уна не избърса лицето си, после попита:
– Какво си спомняте от уговорката ви за срещата на единайсети?
– Тя ми се обади, помоли да се видим на същото място и по същото време. Съгласих се, разбира се. Имаше нещо странно в начина, по който го каза. Попитах я дали всичко е наред, а тя отвърна: „Ще ти поискам съвет. Като нищо полудявам. Не бива да говоря за това, но ти си единствената, на която мога да се доверя“.
Страйк и Робин се спогледаха.
– Това не беше ли записано някъде?
– Не – отговори Страйк.
– Не – промълви Уна и за пръв път изглеждаше ядосана. – Е, не мога да кажа, че съм изненадана.
– Защо? – поинтересува се Робин.
– Талбът не ходеше по тая земя – каза Уна. – Разбрах го още след първите пет минути на интервюто. Обадих се на Рой и му казах: „Този човек не е наред. Оплачи се, кажи им, че искаш да поставят нов водещ на разследването“. Не го е направил или, ако го е направил, нямаше резултат. А пък Лоусън ме мислеше за глупаво малко момиче зайче – продължи Уна. – Вероятно е решил, че разкрасявам нещата, та да се направя на интересна и да се възползвам от изчезването на най-добрата си приятелка. Марго Бамбъро ми беше повече като сестра, отколкото приятелка – разпалено изрече Уна, – а единственият човек, с когото съм говорила истински за нея, е съпругът ми. Изплаках му цялата история два дни преди сватбата ни, защото тя трябваше да е там, да бъде моя почетна шаферка.
– Имате ли представа за какво е щяла да ви иска съвет? – попита Робин.
– Не – отвърна Уна. – Често съм мислила за това оттогава, дали е имало връзка със случилото се впоследствие. Може би нещо за Рой, но защо тогава ще каже, че не бива да говори за това? Рой вече го бяхме обсъдили. И при последното ни виждане ѝ бях заявила съвсем ясно, че може да дойде да живее при мен с Ана, ако го напусне.
После си помислих да не би да е нещо, казано ѝ от пациент, защото, както споменах, тя много строго съблюдаваше поверителността.
Така или иначе, изкачих онзи хълм до пъба под дъжда. Бях подранила, тъй че отидох да погледна църквата през пътя, една голяма...
– Я почакайте – остро се обади Страйк. – Какво палто носехте?
Уна не изглеждаше изненадана от въпроса. Тъкмо обратното, усмихна се.
– Имате предвид стария гробокопач или какъвто е бил там? Онзи, който си мислеше, че е видял Марго да влиза в църквата. Още тогава им казах, че бях аз – каза Уна. – Не бях с шлифер, но горната ми дреха беше бежова. Косата ми беше по-тъмна от тази на Марго, но със същата дължина. Казах им, като ме попитаха дали според мен Марго може да е влязла в онази църква преди срещата. Отговорих им, че не, че тя мразеше църкви. Че аз влязох там, това бях аз!
– А защо влязохте? – попита Страйк.
– Бях призована – отговори простичко Уна.
Робин потисна усмивка, защото Страйк изглеждаше едва ли не засрамен при отговора.
– Бог ме викаше обратно – каза Уна. – Все влизах в англикански църкви и се питах дали това е отговорът. Имаше твърде много неща в католицизма, които не приемах, и все пак се чувствах притегляна от него.