Отвори на четвъртия знак, поставен от Робин, след като отново се увери, че вратата на наблюдаваната от него къща си остава затворена, и прочете следващия отбелязан пасаж.
„Видях я също тъй ясно, както виждам вас сега. Стоеше на онзи прозорец и удряше по него, сякаш искаше да привлече внимание. Особено добре си го спомням, тъй като по това време четях „Отвъд полунощ“ на Сидни Шелдън и си мислех за жените и какво им се налага да преживеят, и ето че тогава вдигнах поглед и я видях.
Щом сега затворя очи, тя е там като запечатана в главата ми снимка и оттогава все ме преследва, ако трябва да съм искрена. Хората не спираха да ми повтарят: „Измисляш си“, „Освободи се от това“, но аз няма да променя думите си просто защото другите не вярват в тях. В каква бих се превърнала тогава?“
Малката печатница, заемала тогава последния етаж на сградата, е ръководена от съпрузите Арнолд и Рейчъл Сойър. Полицията е приела техните уверения, че Марго Бамбъро никога не е стъпвала там и че жената, видяна от Манди в онази вечер, вероятно е била самата госпожа Сойър, която твърдяла, че един от прозорците не се затварял добре и трябвало да бъде блъскан.
Ала една странна връзка между печатница „А и Р“ и Марго Бамбъро е останала незабелязана от полицията. Първата голяма поръчка на печатницата „А и Р“ била за вече затворения нощен клуб „Дръдж“ – същия, за който Пол Сачуел, любовникът на Марго, направил дръзката стенописна творба. Във времето произведения на Сачуел са се появявали на брошури, отпечатани от „А и Р“, така че е възможно той и семейство Сойър да са били в контакт.
Дали това не предполага...
– Мамка му – изруга под нос Страйк, обърна страницата и спря очи на кратък абзац, белязан от Робин с дебела черна линия.
Уейн Трулъв, бивш съсед на Пол Сачуел, мисли, че впоследствие той е заминал в чужбина.
„Много ми говореше, че иска да попътува. Не вярвам да е печелел кой знае колко от картините си и след като полицията го разпита, сподели, че му се ще да се разкара за малко. Вероятно е било умен ход от негова страна да замине.“
Петото и последно листче на Робин бе поставено към края на книгата и след като за пореден път погледна все още паркираната на същото място кола на ШХ и затворената врата на къщата, Страйк се залови да чете.
Месец след изчезването на Марго съпругът ѝ Рой посещава клиниката „Сейнт Джон“. Рой, който не е бил в състояние да прикрие лошото си настроение на служебното барбекю същото лято, в този случай е изненадващо кротък.
Дороти си спомня: „Той искаше да говори с всички нас, да ни благодари, че сме сътрудничили на полицията. Изглеждаше болен. Никак не бе за чудене. Бяхме опаковали личните ѝ вещи, защото в нейния кабинет работеше заместник. Полицията вече го бе претърсила. Сред нещата ѝ имаше крем за ръце, поставената ѝ в рамка диплома и снимка на него, Рой, държащ на ръце дъщеря им. Той прегледа вещите в кашона и се поразчувства, но после взе една от фигурките, които бе държала на бюрото си. Беше малка дървена статуетка, подобна на викинг. Каза: „Това пък откъде се е взело? Откъде го е имала тя?“. Никой от нас не знаеше, но ми се стори, че той се разстрои при вида ѝ.
Сигурно си е помислил, че ѝ е подарък от мъж. Разбира се, полицията вече се бе интересувала от любовния ѝ живот. Ужасно е да не можеш да имаш доверие на съпругата си“.
Страйк пак вдигна глава към къщата, не видя никаква промяна и прелисти страниците до края на книгата, където се мъдреше последният изблик на предположения, гадаене и недопечени теории. От една страна, Оукдън намекваше, че Марго сама си е навлякла трагедията, че съдбата я бе наказала, задето е твърде сексуална и дръзка, задето се е напъхала в корсет и си е сложила заешки уши, задето най-нахално се е изтръгнала от класата, в която се е родила. От друга страна, излизаше, че е живяла заобиколена от потенциални убийци. Никой, свързан с Марго, не се бе изплъзнал от подозренията на Оукдън, бил той „чаровният никаквец Стиви Даутуейт, прекръстил се на Джакс“, „властният хематолог Рой Фипс“, „отмъстителният изнасилвач Джулс Бейлис“, „гневливият женкар Пол Сачуел“ или „всеизвестното чудовище Денис Крийд“.
Страйк се канеше да затвори книгата, като видя по средата ѝ по-тъмни ръбове, предполагащи снимки, и отвори на тях.