– Не ми трябва предистория – отряза я Страйк нелюбезно. – Парфюм. Чудесно. Какъв ползва?
– Точно това се опитвах да ти кажа, Оги. Иска промяна. Избери нещо ново.
– Нямам обоняние – тросна се нетърпеливо Страйк. – С хрема съм.
Но освен този основен проблем се боеше, че парфюм, избран от него, би бил твърде личен подарък. Търсеше нещо неутрално като цветя, само че не цветя, нещо, дето да каже „харесвам те“, а не „ето така искам да миришеш“.
– Просто иди при продавачка и кажи: „Искам да купя парфюм за жена, която ползва „Филосикос“, но би желала...
– Какво? – попита Страйк. – Какво ползва?
– „Филосикос“. Поне преди.
– Кажи ми го по букви – поръча Страйк с пулсираща глава.
Илза го направи.
– Значи, просто да попитам продавачка и тя ще ми даде нещо подобно?
– Това е идеята – търпеливо отвърна Илза.
– Чудесно – рече Страйк. – Много ти благодаря. Ще се чуем.
Продавачката реши, че ще ти хареса.
Да, така щеше да каже. Продавачката реши, че ще ти хареса, щеше да деперсонализира подаръка и да го превърне в нещо почти тъй неутрално като цветята, но все пак щеше да подскаже, че е вложена някаква грижа от негова страна. Отново вдигна пликовете си и закуца към площ в далечина, която изглеждаше отрупана с шишенца.
Секцията за парфюми се оказа малка, приблизително с големината на офиса на Страйк. Той се промъкна сред множеството от клиенти, мина под купол, изрисуван със звезди, и се оказа заобиколен от рафтове, пълни с крехки стъклени шишенца. Някои бяха украсени с къдрички, други бяха изрисувани като с дантела, имаше такива, които наподобяваха бижута, а също и мускалчета, за които човек би си помислил, че съдържат вълшебна любовна отвара. Като се извиняваше на всяка крачка на хора, които ръчкаше с неговите пушки „Нърф“, бутилката джин и кутията с топки за голф, попадна на слаб, облечен в черно мъж, който попита: „Мога ли да ви услужа?“. В този момент погледът на Страйк попадна на редица бутилирани аромати, опаковани идентично с черни етикети и капачки. Изглеждаха функционални и дискретни, без романтични намеци.
– Искам един от тези – изграчи той и посочи.
– Ясно – каза продавачът. – Ъъ…
– За жена, която ползваше „Филосикос“, е. Да е нещо подобно.
– Добре – каза продавачът и поведе Страйк към изложените флакони. – Какво ще кажете за...
– Не – отсече Страйк, преди продавачът да е махнал капачката на тестера. Парфюмът се наричаше „Плътско цвете“. – Тя каза, че не харесва този – добави, та да не изглежда прекалено чудат. – Има ли някой от другите като „Фило...“
– Може би ще ѝ хареса „Dans Tes Bras“? – предложи продавачът и пръсна от второ шишенце върху картонена лентичка.
– Това не означава ли...?
– „В твоите обятия“ – отвърна продавачът.
– Не – поклати глава Страйк и отказа да помирише лентичката. – Някой от другите прилича ли на „Фи...“?
– „Musc Ravageur“?
– Знаете ли какво, ще го отложа – промърмори Страйк с бликнала отново под ризата му пот. – Кой изход е най-близо до „Шейкспиърс Хед“?
Без помен от усмивка продавачът посочи вляво. Страйк смотолеви извинение и се измъкна назад през жени, разглеждащи флакони и душещи тестери, зави зад ъгъл и с облекчение видя пъба, където трябваше да се види с Пищяла, точно зад стъклените врати на помещение, пълно с шоколадови изделия.
Шоколад – помисли си, като забави крачка и без да ще, се изпречи на пътя на група забързани жени. – Всеки обича шоколад. Потта вече го избиваше на вълни, едновременно му бе горещо и студено. Приближи се до маса, отрупана с кутии шоколадови бонбони, и затърси най-скъпата сред тях, такава, дето би показала признателност и приятелско чувство. Докато се мъчеше да избере конкретен вид, припомни си разговор за солен карамел, така че взе най-голямата кутия, която видя, и се отправи към касата.
Пет минути по-късно с още един пазарски плик, висящ от ръката му, Страйк излезе в края на Карнаби Стрийт, където помежду сградите висяха коледни декорации с музикална тематика. В неговото вече трескаво състояние невидимите зад гигантски слушалки и тъмни очила глави му изглеждаха по-скоро зловещи, отколкото празнични. Като се бореше с пликовете си, вмъкна се заднешком в „Шейкспиърс Хед“, където трептяха многоцветни светлини и отвсякъде звучаха оживен говор и смехове.
– Горелка – чу глас точно до входа.
Пищяла вече бе намерил маса. С бръсната глава, изпит, блед и силно татуиран, Пищяла имаше горна устна, която му придаваше изражение на постоянна усмивка в стил „Елвис“ поради белег, който стигаше чак до скулата му. В едната си ръка държеше чаша бира, а с другата разсеяно щракаше с пръсти – тик, който бе запазил от юношеството си. Където и да се намираше, Пищяла съумяваше да излъчи аура на опасност, да внуши идеята, че при най-малка провокация би могъл да прибегне до насилие. Колкото и пълен да бе пъбът, никой не се бе осмелил да седне на неговата маса. Съвсем несъответстващо, или така поне му изглеждаше на Страйк, Пищяла също имаше пликове с подаръци в краката си.