– Какво ти е? – попита Пищяла, когато Страйк се настани срещу него и остави собствените си покупки под масата. – Адски зле изглеждаш.
– Нищо – отвърна Страйк, чийто нос вече течеше като чешма, а пулсът му бе силно ускорен. – Трябва да е настинка.
– Стой по-далече от мен тогава – поръча Пищяла. – Само това ми липсва, да занеса някоя зараза у дома. Захара тъкмо оздравя от грип. Искаш ли бира?
– Ами... не – отвърна Страйк. В момента перспективата за бира му се видя отблъскваща. – Дали би ми донесъл вода?
– Шибана работа – промърмори Пищяла и се изправи.
Когато Пищяла се върна с чаша вода и отново седна, Страйк подхвана без предисловия:
– Искам да те питам за една вечер, трябва да е било някъде през деветдесет и втора или деветдесет и трета. Трябваше да идеш до центъра, имаше кола, но не можеше да я караш. Нещо си беше направил на ръката. Беше в превръзка.
Пищяла нехайно вдигна рамене в смисъл: кой ти помни нещо толкова тривиално. Животът му бе безкрайна поредица от травми, причинявани и поемани, от необходимост да стигне до някъде, за да предаде пари, дрога, да отправи заплахи, да нанесе побой. Периодите на престой в затвора не бяха довели до нищо повече, освен до временна промяна на средата, в която вършеше бизнеса си. Половината момчета, с които бе се движил в младежките си години, вече бяха мъртви, повечето убити с нож или от свръхдоза. Един от братовчедите му бе загинал при гонка с полицията, друг бе застрелян в тила и убиецът му така и не бе заловен.
– Трябваше да направиш доставка – продължи Страйк, като се опитваше да раздвижи паметта на Пищяла. Имаше торба, пълна с нещо... пари или дрога, не знам. Дойде при блока, където живеех тогава, да търсиш някой да те закара спешно. Предложих аз да го направя. Отидохме в стриптийз клуб в Сохо. Името му беше „Тийзърс“.
– Да бе, „Тийзърс“ – кимна Пищяла. – Отдавна вече не съществува. Затвориха го преди десет-петнайсет години.
– Като отидохме там, имаше група мъже, застанали на тротоара, които се канеха да влязат. Единият беше плешив чернокож...
– Да ти имам паметта – възкликна Пищяла впечатлен. – Готов си за сценичен номер. „Горелката, мъжът с невероятна памет“...
– Имаше и един едър тип, латино на вид, с боядисана в черно коса и бакенбарди. Спряхме, ти свали стъклото на прозореца, а той дойде, постави ръце на вратата и каза, че иска да говори с теб. Очите му бяха като на хрътка басет и носеше масивен златен пръстен с лъвска глава...
– Ричи Мръсника – отсече Пищяла.
– Значи, помниш го?
– Ами казах ти кой е.
– Да, прощавай. Знаеш ли истинското му име?
– Нико. Николо Ричи, но всички му викаха Мръсника. Бандит от старата школа. Сутеньор. Държеше няколко стриптийз клубове и бардаци. Типичен представител на стария Лондон. Още като хлапак станал член на бандата „Сабини“, оттам тръгнал. За какво става дума?
Страйк извади книжлето „Какво се случи с Марго Бамбъро?“ от джоба на палтото си, отвори на снимките от коледното парти на медицинската служба и го подаде на Пищяла, който го пое с подозрение. Примижа за момент към неясната снимка на мъжа с пръстена с лъвска глава, после върна книгата на Страйк.
– Е? – попита Страйк.
– Прилича на него. Къде е това?
– В Клъркънуел. Лекарско коледно парти.
Пищяла изглеждаше леко изненадан.
– Клъркънуел беше някогашната територия на бандата „Сабини“. А предполагам, че на гангстерите понякога им трябват доктори.
– Било е парти – поясни Страйк, – не са били на работа в момента. И какво би търсил Мръсника на докторско парти?
– Знам ли? – рече Пищяла. – На някого да му е било нужно убийство?
– Интересно, че попита това – каза Страйк. – Разследвам изчезването на жена, която е била там в онази вечер.
Пищяла го изгледа изкосо.
– Ричи Мръсника е куку – каза тихо. – Старец е вече все пак.
– Още е жив, така ли?
– Да. В старчески дом е.
– Откъде знаеш?
– Имах общи дела с Лука, най-големия му син.
– И синовете му ли тръгнаха по пътя на баща си?
– Е, вече няма банда на Малката Италия. Но са бандити, да – каза Пищяла. После се наведе през масата и изрече тихо: – Слушай, Горелка, не ти трябва да се забъркваш с момчетата на Ричи Мръсника.