Това бе първият случай Пищяла да отправя към Страйк подобно предупреждение.
– Ако се опиташ да прикачиш нещо на техния старец, жив ще те одерат. Ясно ли ти е? От нищо не им пука. Ще ти запалят офиса. Ще ти нарежат гаджето на парчета.
– Разправи ми всичко, което знаеш за Мръсника.
– Не чу ли какво ти казах, Горелка?
– Разкажи ми конкретно за него, дявол го взел.
Пищяла се смръщи.
– Курви. Порно. И дрога. Но момичетата бяха основното. Беше епохата на Джордж Корнел, Джими Хъмфрис, такива ми ти пичове. За онзи пръстен, дето носеше, казваше, че му го дал Дани Лъва. Дани Лио беше мафиотски бос в Ню Йорк. Твърдеше, че били роднини. Не знам дали е вярно.
– Да си попадал на някого с фамилия Конти? – попита Страйк. – Вероятно по-млад от Ричи.
– Не. Но пак ти казвам, Лука Ричи е пълен психопат – припомни Пищяла. – Кога е изчезнала онази фуста?
– През седемдесет и четвърта година.
Очакваше Шанкър да ахне: „Седемдесет и четвърта, мамка му?!“, да му се присмее, че се е заел да търси истината след всичкото това време, но старият му приятел само му се намръщи и защрака с пръсти в ритъма на бръмбар рогач, а детективът си даде сметка, че Пищяла знаеше повече за едновремешни престъпления и дългите сенки, хвърляни от тях, от мнозина полицаи.
– Името ѝ е Марго Бамбъро – каза Страйк. – Изчезнала е на път за пъба. Никога нищо не се е открило, нито ръчна чанта, нито ключове, нищо. Не е видяна повече.
Пищяла отпи от бирата си.
– Професионална работа – отбеляза.
– И на мен това ми хрумна – кимна Страйк. – Та затова...
– Я зарежи – избухна Пищяла. – Ако фустата е отстранена от Ричи Мръсника или от някое от неговите момчета, направо е за отписване, мамка му. Знам те, че обичаш да се правиш на бойскаут, но да ти кажа ли какво се случи на последния, дето се опита да мъти водата на Ричи Мръсника? Жена му отворила входната врата няколко дни по-късно и плиснали киселина в лицето ѝ. Сега е сляпа с едното око. Казвам ти, зарежи това, Горелка. Ако отговорът е Ричи Мръсника, спри да задаваш въпроса.
28
В мъка и тревожност изпадна Бритомарт
и място не намираше си в това състояние...
Незнайно как Пат все пак бе успяла да открие проектор за 16-милиметров филм. Бяха обещали да го доставят в четири часа, но в шест без петнайсет Страйк и Робин още седяха и го чакаха и в този момент вече Робин каза на Страйк, че ѝ се налага да тръгва. Още не беше приготвила багажа си за посещението си в Йоркшър, искаше да си легне рано преди пътуването с влак, а и ако трябваше да е честна, почувства се обидена от подаръка на Страйк – неопакована кутия шоколадови бонбони със солен карамел, която той измъкна бързешком от плик на „Либърти“, щом я видя. Тя подозираше, че това е била калпавата причина той поначало да я повика отново в офиса. Тъй като ѝ се бе наложило да пътува дълго обратно до Денмарк Стрийт в претъпканото метро, нямаше как да не се подразни, че отдели време и усилие да открие и опакова DVD с два стари концерта на Том Уейтс, които той бе споменал преди две-три седмици, че иска да гледа. Робин никога не беше чувала за този певец, та не ѝ бе лесно да идентифицира човека, за когото бе говорил Страйк, както и въпросните концерти, никога невиждани от него, а именно „Без посетители след полунощ“. И в замяна получи шоколадови бонбони, за които бе сигурна, че са грабнати набързо пътем.
Остави подаръка непипнат в кухнята на Макс, преди на следващата сутрин да се качи на препълнения влак до Харогейт. Докато пътуваше на север на предвидливо запазеното си отрано място, Робин се мъчеше да убеди сама себе си, че усещането ѝ за празнота се дължи просто на умора. Коледа у дома щеше да бъде прекрасен отдих. Щеше да види за пръв път новата си племенница, да се излежава сутрин, да се радва на домашно сготвена храна, да прекарва часове пред телевизора.
В дъното на вагона крещеше малко дете и майка му също тъй силно се мъчеше да го забавлява и усмирява. Робин извади айпода си и си сложи слушалките. Беше свалила албума на Джоуни Мичъл „Корт енд Спарк“, за който Уна бе споменала, че е бил любимият на Марго. Робин още не бе имала време да го чуе, изобщо от седмици не бе могла да слуша никаква музика.
Но „Корт енд Спарк“ не я отпусна и развесели. Намери го тревожен, не приличаше на нищо, което бе чувала преди. Очаквала бе мелодичност и бе разочарована: всичко оставяше усещането за недовършеност, неразрешеност. Красив сопранов глас се извисяваше над пианото или акордите на китарата, но не се стигаше до нещо тъй банално като припев или до ритъм, на който можеш да потропваш с крак. Нямаше как да припяваш, да се включиш в песента, освен ако не можеш да пееш като Мичъл, а Робин със сигурност не го можеше. Думите бяха странни и извикваха реакции, които не ѝ харесваха: не беше сигурна, че някога е изпитвала нещата, за които пееше Мичъл, и това я настройваше отбранително, правеше я объркана и тъжна: Любовта дойде на прага ми със спален чувал на гърба и душа на безумец...