След няколко секунди от третата песен тя изключи айпода и вместо това извади списанието, което бе взела със себе си. В дъното на вагона хлапето вече виеше с цяло гърло.
Настроението ѝ на кротко отчаяние продължи, докато слезе от влака, но щом зърна майка си на перона, готова да я откара до Машъм, беше заляна от вълна на искрена топлота. Тя прегърна Линда и през следващите близо десет минути, докато, бъбрейки, си пробиваха път към колата, като отминаха кафе, от което се носеха звуци на коледни песни, дори надвисналото и сиво йоркшърско небе и интериорът на колата, вонящ на лабрадора Раунтрий, ѝ се видяха приятни и ободряващи по силата на това, че ѝ бяха тъй познати.
– Имам да ти кажа нещо – заговори Линда, след като затвори вратата на колата.
Вместо да завърти ключа в стартера, Линда се обърна към Робин с почти страховит вид.
Паника сграбчи Робин и тя усети стомаха си да се премята.
– Какво се е случило? – попита.
– Нищо страшно – побърза да каже Линда. – Всички сме добре. Само че исках да го знаеш, преди да стигнем в Машъм, в случай че ги срещнеш.
– Кого да срещна?
– Матю – отвърна Линда. – Довел е... довел е онази жена със себе си. Сара Шадлок. Гостуват на Джефри за Коледа.
– О... Господи, мамо, рекох си, че някой е умрял.
Не ѝ стана приятно от начина, по който Линда я гледаше. Макар че студ измести крехкото щастие, припламнало за кратко у нея, тя се помъчи да се усмихне и да докара безгрижен тон.
– Няма проблем. Знаех го. Бившият ѝ годеник ми се обади. Би трябвало да се досетя – каза и се почуди защо не ѝ бе хрумнало, – че ще дойдат тук за Коледа. Хайде да тръгваме към къщи, моля те. Умирам за чаша чай.
– Знаела си? Защо не ни каза?
Но Линда сама даде отговор на въпроса си, когато потеглиха. Робин не се почувства успокоена или утешена да слуша колко възмутена останала майка ѝ, когато съседка ѝ съобщила, че видяла Матю и Сара да се разхождат из градчето хванати за ръка. Не искаше да чува острите упреци към морала и обноските на бившия ѝ съпруг, нито подробно описание на реакцията на всеки от членовете на семейството („Мартин си е наумил отново да го фрасне“). После Линда премина към темата за развода: какво ставало? Защо не се приключва още? Вярвала ли Робин, че медиаторство ще подейства в случая? Не показвало ли поведението на Матю, като се развява пред цял Машъм с тази жена, колко са му чужди чувството за срам и здравомислието? О, защо Робин не приела адвокатската кантора на Харви от Харогейт да поеме случая? Сигурна ли била, че на онази жена от Лондон той ѝ е по силите, защото Корин Максуел разправила на Линда как разводът на бездетната ѝ дъщеря минал съвършено без всякакви проблеми...
Но поне финалът на монолога бе посветен на малката Анабел Мари, когато влязоха по улицата на дома им.
– Чакай само да я видиш, Робин, само чакай...
Входната врата се отвори, преди още колата да е спряла. Джени и Стивън се изправиха на прага толкова развълнувани, та случаен човек би помислил, че на тях предстои да видят бебето си за пръв път, а не на Робин. Робин си даде сметка какво се очаква от нея, лепна на лицето си нетърпелива усмивка и само след минути се озова седнала на дивана в дневната на родителите си с топлото вързопче на спящо бебе в ръцете си, увито в одеялце, изненадващо тежко и ухаещо на бебешка пудра „Джонсън“.
– Тя е прелестна, Стивън – промълви Робин, а Раунтрий заудря с опашка по масичката. Душеше Робин, завираше глава под ръката ѝ, озадачен, че не получава ласките и обичта, на които бе привикнал. – Прелестна е, Джени – възкликна към снаха си, която щракаше снимки, за да увековечи първата среща на „леличка Робин“ с Анабел. – Прелестна е, мамо – увери Линда, която влезе с поднос чай и нямаше търпение да чуе какво мисли Робин за тяхното петдесет и два сантиметрово чудо.
– Още едно момиче внася равновесие, нали – заяви възторжено Линда.
Гневът ѝ към Матю беше забравен, внучката ѝ бе всичко.
Дневната изглеждаше още по-претрупана с добавената елха и коледните картички плюс бебешкото оборудване. Подложка за смяна на памперси, кошче с дръжки, купчина загадъчна муселинена тъкан, плик с памперси и някакво чудато приспособление, за което Джени обясни, че било помпичка за кърма. Робин възклицаваше, усмихваше се, смееше се, яде бисквити, изслуша историята на раждането, изказа още възхищение, държа племенницата си, докато тя се събуди, в който момент Джени пое от нея бебето и с новопридобито самочувствие се настани да го накърми. Робин съобщи, че ще отскочи до горе, за да си разопакова багажа.