Отнесе пътната си чанта на горния етаж, без някой от присъстващите долу да усети липсата ѝ в залисията по бебето. Робин затвори зад себе си вратата на някогашната си стая, но вместо да се залови с багажа, легна на старото си легло. Лицевите мускули я боляха от всичките насилени усмивки. Затвори очи и си позволи лукса да се остави на мрачно изтощение.
29
Той дълго време води битка с тяло и душа,
додето слабостта превзе го най-накрая
и падна в плен на болестта могъща.
А тя, опиянена от победата,
се залови да го опустоши отвътре.
Коледа бе само след три дни и Страйк бе принуден да изостави преструвките, че няма грип. Като заключи, че единственият разумен курс на действие е да се сгуши в мансардния си апартамент, докато вирусът премине през организма му, той се завлече в претъпкан магазин на „Сансбърис“, където трескав, изпотен, дишащ през устата и отчаян да се махне от тълпите и гърмящите коледни песни, награби достатъчно храна за няколко дни и я отнесе до двете си стаи над офиса.
Джоун прие предсказуемо тежко новината, че той няма да се присъедини към коледните празненства. Стигна чак до там да каже, че няма страшно да иде, стига да седят на противоположните краища на масата, но за облекчение на Страйк, Тед категорично възрази на тази идея. Страйк не знаеше дали не е подвластен на параноя, но подозираше, че Луси не вярва в болестта му. А ако вярваше, тонът ѝ показваше, че според нея трябва умишлено да се е заразил. Стори му се, че долови обвинителна нотка, когато му съобщи, че сега Джоун е съвършено плешива.
В пет часа следобед преди Бъдни вечер вече му се бе появила кашлица, от която дробовете му свиреха, а ребрата го боляха. Дремеше на леглото си по тениска и боксерки, с подпряна до стената протеза, когато бе събуден рязко от силен шум. Чуха се отдалечаващи се от мансардата му стъпки надолу по стълбите. Нападна го тежък пристъп на кашлица, преди да може да извика на човека, който според него го бе събудил. С мъка се надигна до седнало положение, за да прочисти дробовете си, тъй че не чу повторното приближаване на стъпките, докато някой не почука на вратата му. Стана му неприятно, че му костваше такова усилие да извика:
– Какво?
– Имаш ли нужда от нещо? – донесе се от пред вратата плътният и дрезгав глас на Пат.
– Не – отвърна той с повишен глас.
– Имаш ли си храна?
– Да.
– Лекарства?
– Да.
– Оставям ти някои неща на площадката. – Той я чу да подрежда предмети. – Има и подаръци. Изяж си супата, докато още е топла. Ще се видим на двайсет и осми.
Преди да е успял да отговори, стъпките ѝ задрънчаха надолу по металните стълби.
Не беше сигурен дали не си е въобразил споменаването на топла супа, но вероятността за такава бе достатъчна да го накара да притегли патериците си и с мъка да се придвижи до вратата. Студът на площадката накара потното му тяло да настръхне. Пат някак бе успяла да дотътри до горе стария видеопроектор и той подозираше, че тъкмо шумът от оставянето му на пода го бе събудил. До него лежеше металната кутия с филма от тавана на Грегъри Талбът, малка купчинка от опаковани коледни подаръци, няколко картички и два контейнера с топла пилешка супа, за която се досети, че тя бе отишла да купи от „Чайнатаун“. Почувства се глупаво разнежен и признателен.
Остави проектора и кутията с филма където си бяха, изтика през прага подаръците и картичките в апартамента с една от патериците и бавно се наведе да вдигне контейнерите със супа.
Преди да започне да яде, взе мобилния си телефон от нощното шкафче и написа съобщение на Пат:
Много ти благодаря. Прекарай приятна Коледа.
После се уви с юрганчето и изяде супата, без да си прави труда да я пресипва в чиния и без да усеща вкуса ѝ. Надявал се бе топлата течност да успокои пламналото му гърло, но кашлицата не преставаше и веднъж-два пъти му се стори, че от задавянето ще върне всичко обратно. Червата му също не се показаха много благосклонни към приемането на храна. След като довърши съдържанието на двете съдчета, се настани под завивката, загледан в черното небе. Потеше се, стомахът го свиваше и той се питаше защо още не е започнал да се оправя.