Във всеки случай присъствието на Ричи на онова парти заслужава да бъде проучено. Той е човек с достатъчно контакти, че да уреди трайно изчезване. Виж „Стъпки на действие“ по-долу.
На Страйк му бе необходимо много повече време от обикновено да организира мислите си относно Ричи Мръсника и да ги изложи. Вече беше уморен, гърлото го стягаше, а междуребрените мускули го боляха от кашлицата и той дочете документа, който по негово мнение съдържаше малко истинска стойност с изключение на „Стъпки на действие“. След като коригира няколко буквени грешки, изпрати го като приложение в имейл до Робин.
Едва след това му хрумна как някои хора биха приели, че да пращаш имейли до колеги на Коледа е неприемливо. Той обаче отхвърли моментните угризения, като си каза, че Робин в момента се наслаждаваше на празнуване със семейството си и надали щеше да погледне имейлите си преди утрешния ден.
Взе телефона си и го провери. Шарлот не му бе пращала нови съобщения. То се знае, тя имаше близнаци, аристократични роднини и съпруг, с които да се занимава. Остави телефона.
Колкото и малко да бе енергията му, Страйк намираше отсъствието на нещо за правене още по-изнервящо. Без особено любопитство прегледа два коледни подаръка най-близо до него. Очевидно бяха от благодарни клиенти и бяха адресирани едновременно до него и до Робин. Като разтърси по-големия пакет, заключи, че съдържа шоколадови бонбони.
Върна се в спалнята, погледа малко телевизия, но безжалостното ударение върху Коледа го потисна и той изключи приемника по средата на пожелание на водещ към зрителите да прекарат чудесна...
Страйк се върна в кухнята и погледът му падна върху тежкия проектор и кутията с филма до самата входна врата. След миг колебание качи обемистата машина на кухненската маса срещу празен сектор от стената и я включи. Изглеждаше в ред и работеща. Отхлупи металната кутия и видя вътре голяма ролка 16-милиметров филм. Извади я и я нагласи в проектора.
Несъмнено защото мисълта му не бе ясна колкото обичайно и поради нуждата постоянно да прекъсва, за да изкашля още храчки в топката домакинска хартия, на Страйк му отне близо час да се ориентира как да задейства стария проектор и до това време установи, че му се е върнал някакъв апетит. Беше почти два часът. Опитваше да не си представя какво се случваше в Сейнт Моус, където голяма пуйка с всичките му гарнитури без съмнение достигаше до пика на бронзово съвършенство, но прие този върнал се апетит като знак за задаващо се оздравяване. Извади от хладилника парчетата пилешко с изтекъл срок на годност и повехналите зеленчуци, накълца ги, свари сухи нудъли и изпържи всичко в тиган.
Все така не усещаше никакъв вкус, но това второ поглъщане на храна го накара да се почувства по-човешки. Отвори кутията с шоколадови бонбони и изяде няколко, преди да включи проектора.
По стената, бледа на слънчевата светлина, затрептя голата фигура на жена. Главата ѝ беше скрита под качулка. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба. В кадър влезе крак на мъж с черен панталон. Той я ритна, тя залитна и падна на колене. Мъжът продължи да я рита, докато тя се просна на пода на помещение, което приличаше на склад.
Тя сигурно бе крещяла, нямаше как иначе, но липсваше звукова пътечка. Тънък белег се проточваше под лявата ѝ гърда до ребрата, сякаш не за пръв път я бяха докосвали ножове. Всички участващи мъже бяха закрили лицата си с шалове или маски за ски. Единствена тя бе гола, мъжете просто смъкваха джинсите си.
Тя спря да се движи дълго преди те да бяха приключили с нея. В един момент, близо към края, когато тя почти не шаваше, а от многото ѝ прободни рани още се стичаше кръв, пред камерата се плъзна лявата ръка на мъж, който очевидно бе наблюдавал, но не се бе включил. Върху нея имаше нещо масивно и златно.
Страйк изключи проектора. Внезапно бе потопен в студена пот. Стомахът му се бе сгърчил. Едва успя да стигне до банята, преди да повърне, и остана дълго там, докато стомахът му съвсем се изпразни, а прозорците притъмняха от падналия здрач.
30
Девице благородна, с теб дързък беше той,
но ти прости му грешката,
че в увлечението си отпусна той юздите
и разума съвсем забрави...
Анабел ревеше в някогашната стая на Стивън, която беше до тази на Робин. Племенницата ѝ бе плакала през значителна част от нощта срещу Коледа и Робин лежа будна заедно с нея, като слушаше Джоуни Мичъл на слушалките, за да блокира шума.
Четирите дни, прекарани в дома на родителите ѝ в Машъм, отново тласнаха Робин към протяжните и лутащи се мелодии на Мичъл и текстове, които по странен начин я караха да се чувства изгубена. Марго Бамбъро бе открила нещо нужно за себе си, а не беше ли животът на Марго Бамбъро далеч по-комплициран от нейния? Болни родители, които да издържа, малка дъщеря, която да обича и по която да тъгува, работно място, пълно с подводни течения и тормоз, съпруг, който не ѝ говори, друг мъж, обикалящ по периферията и обещаващ, че се е променил. Какво бяха бедите на Робин, сравнени с тези?