И тъй, Робин лежеше в тъмното и слушаше, както не бе успяла да го стори във влака. Тогава бе чула изискано отчуждение в думите, изпети от красивия глас. Робин не бе имала разтърсващи любовни връзки, които да анализира и окайва: имала бе едно истинско гадже и един брак, който ужасно се обърка, а сега бе в дома на родителите си, бездетна жена на двайсет и девет години, която се движеше „в различна посока спрямо нас, останалите“ – с други думи, назад.
Но в мрака, истински заслушана, започна да долавя мелодии сред хаотичните акорди и спря да сравнява музиката с онова, което слушаше обикновено, осъзна, че образите, стрували ѝ се отчуждени със своята странност, бяха признания за несправяне и невписване, за трудността да съчетаеш два живота, за чакане на сродна душа, която така и не идваше, за копнежи едновременно по свобода и любов.
Буквално подскочи, когато чу думите в началото на осмата песен „Вечно препускам, изостанала от времето, също като този влак...“.
А когато, по-нататък в песента Мичъл попита: „Какво ще правиш сега? Няма на кого да дадеш любовта си“, очите на Робин се напълниха със сълзи. На по-малко от километър и половина Матю и Сара бяха заедно в леглото в къщата на бившия ѝ свекър, а тя, Робин, лежеше сама в стая, която за нея завинаги щеше да запази намек за затворническа килия. Бе прекарала тук месеци, след като напусна университета, арестувана между четирите стени от собствените си спомени за мъжа с маска на горила и най-лошите двайсет минути от живота ѝ.
Сега, откакто пристигна вкъщи, всички ѝ се предлагаха да я придружат из града, „защото не си длъжна да се криеш“. Но при все добрите им намерения подтекстът бе, че е естествена реакция за жена, чийто бивш съпруг си е намерил нова, да се крие. Това да си сама си носеше срама.
Ала докато слушаше „Корт енд Спарк“, Робин си мислеше как е самата истина, че тя пътува в различна посока спрямо всички, които познаваше. Бореше се да стигне до личността, която би трябвало да бъде, преди мъж с маска да я докопа в мрака под стълбище. Причината никой друг да не го разбира беше, защото приемаха как истинската ѝ същност е била ролята на желаната от Матю Кънлиф съпруга: жена, дето работи кротко в „Човешки ресурси“ и си стои в безопасност у дома след мръкване. Те не схващаха как тази жена бе резултатът от въпросните двайсет минути и че автентичната Робин можеше и никога да не се покаже, ако не бе пратена по погрешка в мизерен офис на Денмарк Стрийт.
Със странното усещане, че е прекарала безсънните си часове плодотворно, Робин изключи айпода си. В четири часа сутринта на първия ден след Коледа къщата най-сетне бе тиха. Робин извади слушалките от ушите си, обърна се в леглото и успя да заспи.
Два часа по-късно Анабел отново се събуди и този път Робин стана и боса, се промъкна тихо долу до голямата дървена маса край готварската печка, понесла бележника, лаптопа и телефона си.
Приятно бе да има кухнята само за себе си. Градината пред прозореца бе тъмносиня и сребриста в зимното утро преди зазоряване. Тя постави лаптопа и телефона си на масата, поздрави Раунтрий, твърде измъчван от артрит напоследък, та да се разскача в този ранен час. Не пропусна обаче да размаха лениво опашка от коша си край радиатора. Робин си приготви чаша чай, настани се до масата и отвори лаптопа.
Още не бе чела документа на Страйк, обобщаващ бележките с хороскопи, който бе пристигнал, докато тя помагаше на майка си за приготвянето на коледния обяд. Робин тъкмо слагаше да се вари брюкселско зеле, когато забеляза с крайчеца на окото си известието на телефона си, зареждащ се на един от малкото контакти, незаети от някакво бебешко оборудване: стерилизатор за шишета, бебешка аларма, помпичка за кърма. Като видя името на Страйк, духът ѝ за миг се повдигна, защото бе сигурна как ще прочете благодарности за подареното DVD с концертите на Том Уейтс. Самият факт, че ѝ пращаше имейл навръх Коледа, бе индикатор за приятелство, какъвто май никога не бе получавала от него.
Ала когато отвори имейла, прочете просто следното:
За твоя информация: обобщение на бележките на Талбът