Фани, върна ѝ отговор Морис.
Робин не бе сигурна да се смее ли, или не и дали изобщо имаше нещо смешно в това.
– Робс, искаш ли да играем на „Пикшънъри“? – попита Джонатан.
– Какво? – попита тя.
Седеше на неудобен стол с твърда облегалка в ъгъла на дневната. Бебешкият цирк бе заел почти половината стая. По телевизията вървеше „Магьосникът от Оз“, но никой всъщност не го гледаше.
– „Пикшънъри“ – повтори Джонатан и вдигна кутията с играта. – А, да, и мога ли да ти гостувам за един уикенд през февруари?
Само се пошегувах – написа ѝ Морис. – Франсес.
– Какво? – повтори Робин, останала с впечатлението, че някой я попита нещо.
– Морис очевидно е много интересен мъж – произнесе натъртено Линда и всички впериха погледи в Робин, която просто каза:
– „Пикшънъри“, да, добре.
Трябва да играя на „Пикшънъри“, писа на Морис.
Изтегли патка, гласеше незабавният му отговор.
Робин остави телефона си. Ефектът на питието изчезваше и оставяше само главоболие, пулсиращо в дясното ѝ слепоочие. За щастие, в този момент пристигна Мартин с поднос кафета и бутилка „Бейлис“.
Джонатан победи на „Пикшънъри“. Бебето Анабел попищя още малко. На кухненската маса беше сервирана студена вечеря, на която бяха поканени съседи, та да се полюбуват на Анабел. В осем вечерта Робин бе взела парацетамол и започна да пие черно кафе, за да прочисти главата си. Трябваше да си събере багажа. Налагаше се също някак да сложи край на целодневния си разговор с Морис, на когото вече му личеше, че е много пиян.
Мама си отиде у дома. Оплаква се, че не виждала достатъчно внучетата си. За какво да си говорим?
С какво си облечена?
Тя игнорира съобщението. Горе в стаята си приготви куфара, тъй като щеше да пътува с ранен влак. Моля те, Боже, нека Матю и Сара не изберат него. Отново се напръска с коледния подарък на майка си. Като го подуши пак, реши, че единственото послание, което би пратил на околните, беше: „Измила съм се“. Може би майка ѝ беше купила този скучен антисептик с дъх на цветя с подсъзнателното желание да изчисти дъщеря си от какъвто и да било намек за прелюбодеяние. И все пак Робин грижливо го прибра помежду късите си чорапки, за да не обиди майка си, като не го вземе със себе си.
Докато се върна долу, Морис бе писал още пет пъти.
Шегувах се.
Кажи, нали знаеш, че беше шега?
Да му се не види, засегнах те.
Така ли стана?
Дай някакъв отговор, все едно какъв, по дяволите.
Леко нервирана и засрамена от глупавата си пубертетска преструвка пред семейството си, че и тя като Матю си е намерила нов партньор, Робин спря в коридора да му напише съобщение.
Не съм засегната. Трябва да си легна рано.
Влезе в дневната, където всичките ѝ близки се бяха отпуснали, сънливи и преяли, и гледаха новините. Робин премести муселиненото купче и наполовина опразнен пакет с памперси, както и дъска за „Пикшънъри“ от дивана, та и тя да може да седне.
– Прощавай, Робин – изрече Джени с прозявка, пресегна се да вземе нещата на бебето и ги сложи до краката си.
Телефонът на Робин отново бипна. Линда я изгледа. Робин игнорира и майка си, и телефона, защото гледаше дъската за „Пикшънъри“, където Мартин се бе опитал да нарисува „Икар“. Никой не го бе отгатнал. Бяха взели Икар за насекомо, кръжащо над цвете.
Но нещо в картинката прикова мисълта на Робин. Телефонът отново издаде сигнал. Тя го погледна.
В леглото ли си?
Да. И ти трябва да си там, върна отговор тя с ума си още в дъската за „Пикшънъри“. Цветето, което приличаше на слънце. Слънцето, което изглеждаше като цвете.
Телефонът пак бипна. Тя го погледна омаломощено.
Морис ѝ бе пратил снимка на еректиралия си член. За миг въпреки всичкото си отвращение и погнуса Робин остана взряна в него. После се изправи рязко, с което стресна баща си, задрямал в креслото, и излезе от стаята почти на бегом.
Кухнята не беше достатъчно далече. Никъде не беше достатъчно далече. Тресяща се от гняв и от шока, тя отвори задната врата и излезе в заледената градина, където водата в поилката за птици, която бе размразила с вряла вода, вече бе втвърдена и млечна на цвят на лунната светлина.
Без да си остави време да размисли, набра номера на Морис.
– Здравей...
– Как смееш?! Как смееш да ми пращаш това?!
– О, мамка му – произнесе дрезгаво той. – Аз не... помислих... искаше ми се да си тук...