Липсваше му съществуването на належаща цел, в преследване на която би могъл да овладее мъката си; липсваше му императив да загърби болката и отчаянието в служба на нещо по-висше, а тъкмо това го бе поддържало в армията. Нито една от някогашните стратегии за оцеляване не беше налична в кухнята на Джоун сред тенджерите на цветя и старите ѝ подплатени домакински ръкавици. Мрачен хумор и стоицизъм биха се тълкували като коравосърдечие от внимателните съседи, които биха искали той да чувства и показва болката си. Копнеещ за отклоняващо мислите действие, вместо това Страйк бе принуден да осигурява за утеха неангажиращ разговор и да поема домашни задължения.
Джоун бе в състояние на тих възторг: дългите дни и часове насаме с племенника ѝ бяха компенсация за пропуснатата от него Коледа. Примирен, Страйк ѝ предоставяше каквото тя искаше: компания и разговори по цял ден. Химиотерапията беше прекратена, защото Джоун не бе достатъчно силна да я понесе: носеше шал върху косата като паяжина, която ѝ бе останала, а мъжът ѝ и племенникът ѝ наблюдаваха тревожно как едва чоплеше храната и бяха винаги готови да се втурнат на помощ, когато се движеше между стаите. Всеки от двама им вече би могъл да я носи без затруднение.
Дните минаваха и Страйк забеляза друга промяна у леля си, която го изненада. Също както бруленото от бурите нейно родно място бе показало различен аспект в тежкия период, така изникна и една непозната Джоун, която задаваше директни въпроси, несъдържащи в себе си отговор, продиктуван от предубежденията ѝ, нито пък бяха слабо замаскирана молба за утешителни лъжи.
– Защо така и не се ожени, Корморан? – попита тя племенника си една събота по пладне.
Двамата седяха в дневната – Джоун на най-удобното кресло, а Страйк на дивана. Лампата до нея, която бяха светнали заради мрачния дъждовен ден, придаваше на кожата ѝ прозрачност като на тънка опаковъчна хартия.
Страйк дотолкова се бе настроил да изрича пред Джоун онова, което тя желаеше да чуе, че не намираше какво да каже. Честният отговор, даден пред Дейв Полуърт, тук изглеждаше съвършено неуместен. Отвърнеше ли ѝ, че не е подходящ материал за брак, сигурно би го приела като своя вина. Вероятно тя бе сбъркала някъде, не бе успяла да го научи, че любовта е важна за щастието.
– Не знам – отвърна и прибегна към клишето. – Може би не съм срещнал подходящата жена.
– Ако чакаш съвършенство – отвърна новата Джоун, – то не съществува.
– Нали не си пожелаваш да бях женен за Шарлот? – подхвърли Страйк.
Отлично знаеше, че и Джоун, и Луси приемаха Шарлот почти като въплъщение на дявола.
– Със сигурност не – отсече Джоун с искра от някогашната борбеност и двамата си размениха усмивки.
Тед провря глава през вратата.
– Керенза е тук, мила – съобщи. – Колата ѝ току-що спря отпред.
Сестрата от фондацията „Макмилън“, която Страйк бе срещнал в първия ден от престоя си, бе благословия, която той не би могъл и да си представи. Стройна луничава жена на неговата възраст, тя внасяше със себе си в къщата не аурата на смърт, а на продължаващ живот, просто с повече утеха и подкрепа. Собственият богат опит на Страйк с медици го бе излагал на специфично поведение, изразяващо се в неутрална бодрост, но по всичко личеше, че Керенза приема Тед и Джоун като индивиди, не като глуповати деца, и той я чу, докато си сваляше дъждобрана в кухнята, да разговаря с Тед, бившия спасител, за разни безумци, опитващи се да си правят селфита с гръб към бурните вълни.
– Това са хора, които не разбират морето, не мислиш ли? Имай респект или стой далече от него, би казал татко ми... Добър ден, Джоун – каза тя, като влезе в стаята. – Здравей, Корморан.
– Здравей, Керенза – отвърна Страйк и се изправи. – Няма да ви се пречкам.
– Как се чувстваш днес, мила моя? – попита сестрата Джоун.
– Не много зле – отвърна Джоун, – само съм малко...
Тя замълча, та да изчака племенникът ѝ да се отдалечи и да не я чува. Страйк затвори вратата към дневната и чу хрущенето на нови стъпки по чакълената пътека отвън. Тед, седнал до кухненската маса да чете местния вестник, вдигна глава.
– Това пък кой ли е?
Миг по-късно зад стъклото на задната врата се появи Дейв Полуърт с голяма раница на гърба. Влезе вътре, мокър от дъжда и усмихнат.