– Не говори така.
– Ако не мога да го кажа на теб, на кого тогава?
Очите ѝ с цвят на незабравки вече бяха избледнели. Никога не му бе говорила така преди, като на равен. Винаги се бе грижила малко да се извиси над него, та близо двуметровият войник да си остане все така нейното малко момче.
– Няма как да го споделя с Тед и Луси, не мислиш ли? – каза тя. – Знаеш ги какви са.
– Да – с мъка изрече той.
– А после... ще се грижиш за Тед, нали? Идвай да го виждаш. Той толкова те обича.
По дяволите.
Тъй дълго време тя бе настоявала да се обкръжава с един вид заблуда и престореност, да гледа на живота през розови очила, а сега, когато бе пряма и наричаше нещата с имената им, повече от всичко му се искаше да му разправя за някакъв скандал в квартала, а той да кима насреща ѝ. Защо не им бе гостувал по-често?
– Ще идвам, разбира се – отговори.
– Искам опелото да е в църквата в Сейнт Матюс – каза кротко тя, – там съм кръстена. Но не искам да бъда погребана, защото трябва да е чак в гробището в Труро. Тед ще се пребива да пътува дотам, че да ми носи цветя, познавам си го. Тъй че, мислих по този въпрос, Корм, и искам да бъда кремирана. Ще се погрижиш да стане така, нали? Защото Тед се разплаква всеки път, като се опитам да заговоря за това, а Луси не ще да слуша.
Страйк отново кимна и се опита да се усмихне.
– Не искам семейството да присъства на кремирането. Мразя кремациите, завесите, конвейерната лента. Ще се сбогувате с мен в църквата, после отведи Тед в пъба и нека от погребалното бюро се погрижат оттам нататък, чу ли? А като вземете праха ми, излезте с лодката на Тед и ме разпръснете в морето. Щом дойде неговият ред, направете същото за Тед, та да бъдем заедно. Няма да имате грижа с Луси да поддържате гробове и да пътувате чак от Лондон. Става ли?
Планът бе толкова типичен за Джоун, изпълнен с практичност и предвидливост, с доброта към близките, но той не бе очаквал изчезването на праха сред вълните, без надгробна плоча с грижливо изписани дати. Това щеше да бъде заместено с отдаване на стихията, доминирала в живота и на двама им с Тед. Бяха го прекарали в този крайокеански град, ако не се брояха няколкото години на Тед във Военната полиция като акт на бунт срещу баща му.
– Добре, става – произнесе с усилие.
Тя се отпусна в креслото си с облекчен вид, че е свалила този товар от себе си, и му се усмихна.
– Толкова е прекрасно, че си тук.
През последните няколко дни той бе привикнал към нейните кратки излияния и отклонения от водения разговор, тъй че не се изненада, както би се случило преди, когато миг по-късно тя каза:
– Ще ми се да се бях запознала с твоята Робин.
Страйк, който в съзнанието си още следваше праха на Джоун към залеза, се сепна.
– Мисля, че би я харесала – каза. – Сигурен съм, че тя би харесала теб.
– Луси казва, че е хубава.
– Да, така е.
– Горкото момиче – промълви Джоун.
Той се почуди на тези думи. Разбира се, нападението с нож бе отразено в пресата, когато Робин бе дала показания срещу Шакълуелския изкормвач.
– Странно, че заговори за хороскоп – отбеляза Страйк в опит да отклони Джоун от темите за Робин, погребения и смърт. – Разследваме стар случай на изчезнало лице. Отговорният за него полицай...
Никога преди не бе споделял за работата си с Джоун и сега се почуди защо не го бе правил, като забеляза живото ѝ внимание.
– Но аз си спомням онези лекарка! – възкликна тя по-оживена, отколкото Страйк я бе виждал дни наред. – Марго Бамбъро, да! Имаше бебе у дома...
– Е, това бебе е нашата клиентка – съобщи Страйк. – Казва се Ана. С партньорката ѝ имат ваканционна къща във Фолмът.
– Горкото семейство – въздъхна Джоун. – Така и никога не са научили... И казваш, че главният разследващ е подирил отговора в звездите?
– Да – кимна Страйк. – Бил е убеден, че убиецът е Козирог.
– Тед е Козирог.
– Благодаря за сведението – изрече сериозно Страйк и тя се засмя. – Искаш ли още чай?
Докато водата в чайника завираше, Страйк провери съобщенията си. Баркли бе изпратил отчет за приятелката на Рогоносеца, но най-скорошното съобщение беше от непознат номер и той отвори първо него.
Здравей, Корморан, Прудънс Донливи е, твоята полусестра. Ал ми даде номера ти. Искрено се надявам да приемеш това в духа, който е вложен в него. Нека кажа първо, че напълно разбирам и приемам причините ти да не искаш да се присъединиш към нас за юбилея на „Дедбийтс“, съчетан с промоция на албума им. Може да знаеш, а може би не, че моето собствено пътуване към разбирателство с татко в много отношения бе трудно, но в крайна сметка чувствам, че осъществената връзка – да, и дадената прошка – бе обогатяващо преживяване. Всички много се надяваме да размислиш...