– През периода, когато баща ми е работил по случая „Бамбъро“. Защо?
Страйк събра сили и отговори:
– Боя се, че се наложи да предадем филма на полицията.
Хъчинс бе проявил готовност да се заеме с това сутринта, преди Страйк да замине за Корнуол. Като бивш полицай все още с добри връзки там, беше наясно къде да го отнесе и как да се увери, че е попаднал в ръцете на точните хора. Страйк бе помолил Хъчинс да не споменава пред Робин за филма, нито да ѝ казва какво е направил с него. За момента тя бе в неведение относно съдържанието му.
– Какво? – ахна, ужасен, Грегъри. – Защо?
– Не е порнография – понижи глас Страйк от уважение към възрастните съпрузи, които току-що бяха влезли във „Виктъри“ и стояха на няколко крачки от масата му, мокри и примигващи, дезориентирани от бурята, вилнееща навън. – Някой е заснел групово изнасилване на жена, която е била пробождана с ножове.
Насреща настана поредното мълчание. Страйк гледаше как старците се потътриха към бара, като бабката свали в движение пластмасовата си шапка срещу дъжд.
– Убита е действително? – Гласът на Грегъри се повиши с цяла октава. – Нима... всичко е наистина?
– Да – отговори Страйк.
Не се канеше да съобщава подробности. Беше виждал умиращи и мъртви хора: кървищата по филмите на ужасите не бяха същото и дори без саундтрак нямаше скоро да забрави голата жена с качулка, гърчеща се на пода в склада, докато убийците ѝ я наблюдаваха как умира.
– И сигурно си им казал откъде го имаш? – вече повече с паника, отколкото с гняв продума Грегъри.
– Боя се, че се налагаше – отвърна той. – Съжалявам, но някои от участващите мъже може още да са живи и да бъдат обвинени. Не мога да държа в тайна нещо такова.
– Аз не съм крил нищо. Дори не знаех, че е там...
– Нямах предвид, че си знаел или си го крил умишлено – увери го Страйк.
– Ако си помислят... Та ние сме приемни родители, Страйк...
– Уведомих полицията, че си ми го предал по свое желание, без да знаеш какво се съдържа вътре. Готов съм да свидетелствам в съда, че си бил в пълно неведение за присъствието на това нещо на тавана ти. Семейството ви е разполагало с над четиресет години да го унищожи, а не сте го направили. Никой няма да те обвини – увери го Страйк, макар да знаеше, че таблоидите може да не възприемат тази гледна точка.
– Боях се, че ще се случи нещо такова – въздъхна Грегъри, очевидно вече силно стресиран. – Усетих тревога още откакто дойде у нас на кафе. Съживяването на всички тези събития...
– Ти ми каза, че баща ти би искал случаят да бъде разрешен.
Грегъри отново замълча, после отвърна:
– Би искал, да. Но не и с цената на душевното спокойствие на майка ми и с тревогата на мен и жена ми, че приемните деца ще ни бъдат отнети.
Няколко отговора хрумнаха на Страйк, някои не много любезни. Далеч не за пръв път се сблъскваше с тенденцията да се вярва, че мъртвите биха искали онова, което е най-удобно за живите.
– Моя отговорност бе да предам този филм на полицията, след като видях какво има в него. Както казах, ще заявя ясно на всеки, който пита, че нищо не си се опитвал да криеш, че си го предал доброволно.
Нямаше какво да се каже повече. Грегъри, все така недоволен, затвори и Страйк отново позвъни на Робин.
Тя още беше в „Теско“. Купуваше си пакет ядки и стафиди, дъвка и шампоан, докато през две каси обектът на наблюдението ѝ купуваше бебешка пудра, бебешки храни, биберони и други продукти.
– Здравей – изрече Робин в телефона си, като се обърна към витрината, когато блондинката мина покрай нея.
– Здравей – отвърна Страйк. – Обади ми се Грегъри Талбът.
– За какво...? О, да – възкликна Робин с внезапен интерес, като проследи с поглед излизащата от магазина блондинка. – Какво имаше на онази филмова лента? Така и не попитах. Успя ли да накараш проектора да проработи?
– Успях – отвърна Страйк. – Ще ти разправя за филма, като се видим. Но исках да ти кажа да оставиш Ричи Мръсника на мен, чу ли? Пуснах Пищяла да проучи тук-там. Не искам ти да го търсиш, нито да разпитваш за него.
– Не бих ли могла...?
– Ти чу ли ме?
– Хубаво де, успокой се – отвърна, изненадана, Робин. – Ричи със сигурност трябва вече да е над деветдесет...
– Има синове – отсече Страйк. – Синове, от които Пищяла се бои.
– О – промълви Робин, добре схванала смисъла на думите му.
– Именно. Разбрахме се, нали?
– Да – увери го Робин.
След като Страйк затвори, Робин проследи Елинор обратно под дъжда до редовата ѝ къща. Когато външната врата отново се затвори, Робин седна в ландроувъра и се залови да яде сушени стафиди и ядки от пликчето, вперила поглед в дома на обекта си.