Докато беше в „Теско“, ѝ хрумна, че Елинор може би беше бавачка, предвид естеството на покупките ѝ, но следобедът премина във вечер и не се появиха родители да приберат деца, нито се чу бебешки плач по тихата улица.
33
Тиранинът държеше я под своя власт
със заклинания от черната магия.
Сама в тъмница я заключи
и там я изтезаваше жестоко,
като нанасяше ѝ рани на душата.
Сега, след като блондинката от Стоук Нюингтън също бе станала лице от интерес, случаят с Хитреца се превърна в задача, ангажираща двама до трима служители. Агенцията наблюдаваше къщата на Елинор Дийн, следеше активността на Шефа на Хитреца и на самия Хитрец, все така радващ се на тлъста заплата, за която никой не смяташе, че му се полага, но неиздаващ с какво държи началника си. Междувременно Рогоносеца продължаваше да плаща за наблюдение над приятелката му, както изглеждаше, повече от отчаяние, отколкото с надежда, а Пощенската картичка подозрително кротуваше. Единствената им заподозряна, жената гид, напомняща кукумявка, от Националната портретна галерия, бе изчезнала от местоработата си.
– Дай боже да се е гътнала от грип, а да не е посегнала на живота си – каза Робин на Баркли в петък следобед, когато пътищата им се кръстосаха в офиса.
Страйк все още беше блокиран в Корнуол и тя току-що бе изпратила клиента по случая Пъргави крака. Платил бе значителната си финална сметка, но с недоволство, когато установи, че танцьорът от Уест Енд, по когото бе хлътнала дъщеря му, е хетеросексуален младеж, водещ безукорен моногамен живот.
Баркли, дошъл да предаде сметките си от седмицата на Пат, преди да се отправи за нощно наблюдение над Хитреца, изглеждаше изненадан.
– Откъде накъде ще се самоубива?
– Знам ли? – вдигна рамене Робин. – В последното ѝ съобщение се усещаше паника. Може да си е помислила, че съм отишла да я изоблича, след като държах изпратените от нея картички на показ.
– Я си иди у дома да се наспиш – посъветва я Баркли.
Робин тръгна към чайника.
– Не, остави на мен – каза ѝ Баркли. – Трябва да поема от Анди след трийсет минути. Пак се разхождаме из Пимлико и наблюдаваме как гаджето на Рогоносеца не поглежда друг мъж.
Пат отброи банкноти от по десет лири на Баркли, към когото отношението ѝ бе по-скоро толерантно, отколкото топло. Любимият служител на Пат, като се изключеше Робин, си оставаше Морис, когото Робин бе срещала само три пъти след Нова година: два пъти, когато се разменяха на смени за следене, и при идването му веднъж в агенцията да остави седмичния си рапорт. Беше му трудно да срещне погледа ѝ и говореше само за работа – промяна, за която тя се надяваше да остане постоянна.
– Кой е следващият клиент в листата на чакащите, Пат? – попита тя, докато правеше кафе.
– Нямаме достатъчно хора за нов случай – отсече Баркли. – Не и докато Страйк го няма.
– Той ще се върне в неделя, стига да пуснат влаковете – каза Робин и сложи до Пат чаша с кафе.
Със Страйк бяха уредили среща със Синтия Фипс идния понеделник в Хамптън Корт Палас.
– В края на месеца имам нужда от свободен уикенд, та да отскоча до дома – каза Баркли на Пат, която в отсъствието на Страйк бе поела грижата за графика. Тя го отвори на компютъра си и Баркли добави: – Добре е да се възползвам, докато още не ми трябва паспорт.
– За какво говориш? – попита изтощената Робин и се отпусна на канапето във външния офис с чашата си кафе.
Формално не беше на работа в момента, но не можеше да събере енергията да поеме към къщи.
– За шотландската независимост, Робин – уточни Баркли и я погледна изпод гъстите си вежди. – Знам, че вие, англичаните, почти не го забелязвате, но съюзът е на път да се разпадне.
– Това няма да се случи все пак, нали?
– Всички, които познавам, ще гласуват с „да“ през септември. Един бивш съученик ме нарече Чичо Том при последното ми връщане у дома. Повече няма да го направи – изръмжа Баркли.
Когато Баркли си тръгна, Пат попита Робин:
– Как е леля му?
Робин знаеше, че Пат говори за Страйк, защото никога не наричаше шефа си по име, ако можеше да си го спести.
– Много е болна – отвърна Робин. – Вече не става за химиотерапия.
Пат тикна електронната цигара между зъбите си и продължи да пише на клавиатурата. След малко подхвърли:
– Той беше сам горе навръх Коледа.