– Знам – отвърна Робин. – Каза ми колко добра си била с него. Купила си му супа. Много ти беше благодарен.
Пат изсумтя. Робин си изпи кафето, като се надяваше да събере достатъчно сили да се надигне от канапето и да поеме към станцията на метрото. Тогава Пат отново се обади.
– Мислех, че все ще има къде да иде, вместо да кукува на мансардата.
– Беше много болен от грип – припомни Робин. – Не е искал никого да зарази.
Но докато си миеше чашата, а после си облече палтото, сбогува се с Пат и заслиза по стълбите, все мислеше над тази кратка размяна на реплики. Често се питаше откъде иде необяснимата за нея враждебност на Пат към Страйк. От тона ѝ личеше, че е смятала Страйк за имунизиран срещу самота и уязвимост, и Робин бе озадачена от това, тъй като Страйк никога не бе държал в тайна, че живее сам на мансардния етаж.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Като видя непознат номер и си спомни, че при последния такъв случай отсреща бе Том Търви, спря пред метростанцията на „Тотнъм Корт Роуд“ да отговори, като изпитваше известен дискомфорт.
– Робин Елакот ли е? – попита глас с манчестърски изговор.
– Да, аз съм – отвърна Робин.
– Здравейте – каза жената малко притеснено. – Искали сте да говорите с Дейв Ъндъруд. Аз съм дъщеря му.
– О, да – зарадва се Робин. – Много благодаря, че ми позвънихте.
Дейв Ъндъруд беше наетият да кара вана на магазина за здравословни храни по времето на изчезването на Марго Бамбъро. Робин бе намерила адреса му онлайн и му бе написала писмо преди три дни, като не бе очаквала толкова бърз отговор. Започна да привиква хората да игнорират съобщенията ѝ, свързани с Марго Бамбъро.
– Беше известен шок да получим писмото ви – каза жената по телефона. – Работата е там, че баща ми не може да разговаря сам с вас. Направиха му трахеотомия преди три седмици.
– О, съжалявам да го чуя.
Робин запуши ухо със свободната си ръка, за да заглуши шума от уличното движение.
– Той е при мен сега – каза жената и иска да ви предам... Вижте, нали няма да си има неприятности заради това?
– Не, разбира се, че не – отвърна Робин. – Както обясних в писмото, става дума само за елиминиране на вана от разследването.
– Добре тогава – каза дъщерята на Дейв. – Това наистина е бил той. Невероятно е, че сте стигнали до това, защото всички се кълняха, че на вана имало цвете. Той се радвал тогава, защото се боял да не си изпати, но вече четиресет години го мъчи съвестта. Объркал пътя при доставка и профучал през „Клъркънуел Грийн“ да хване вярната посока. Не можел да иде да си признае, защото тъкмо този ден шефът му го мъмрил, че не изпълнява доставките навреме. Прочел във вестниците как мислели, че може да е бил Денис Крийд и току-що е... е, сещате се. Никой не обича да се замесва в такива неща, нали? Но колкото по-дълго си мълчал, опасявал се, че ще изглежда по-зле, дето не си е признал веднага.
– Разбирам как се е чувствал – отговори Робин. – Е, много ми помогнахте. А след като е направил доставката, дали...
– Да, върнал се в магазина, но така или иначе, бил мъмрен, защото, като отворили вана, видели, че е сбъркал доставената стока, та трябвало пак да се върне.
И тъй, Марго Бамбъро очевидно не я е имало отзад във вана за доставки.
– Много ви благодаря, че се свързахте с мен – каза Робин, – и моля, предайте на баща ви моята признателност, задето беше искрен. Ще ни е от голяма помощ.
– Моля – отвърна жената и преди Робин да е успяла да прекъсне, попита бързо: – Вие ли сте момичето, което Шакълуелския изкормвач намушка?
За момент на Робин ѝ мина през ума да го отрече, но все пак бе подписала писмото до Дейв Ъндъруд с истинското си име.
– Да – отговори, но не с такава сърдечност, каквато бе вложила в благодарностите си.
Мразеше да ѝ слагат етикета „Момичето, намушкано от Шакълуелския изкормвач“.
– Леле – възкликна жената. – Казах на татко, че сте вие. Е, поне Крийд не може да ви докопа.
Изрече го почти весело. Робин се съгласи, благодари ѝ отново за помощта и заслиза по стълбите към метрото.
Поне Крийд не може да ви докопа.
Бодрото възклицание продължи да се върти в главата на Робин, докато слизаше към метрото. Подобно лекомислие можеха да си позволят само онези, които не бяха изпитвали сляп ужас, не бяха влизали в допир с брутална сила и хладна стомана, не бяха чували дишане, подобно на грухтене, в ухото си, не бяха виждали разфокусирани очи през дупки на маска, не бяха усещали плътта им да се разкъсва, но без регистрирана болка, защото смъртта е тъй близо до теб, че можеш да доловиш дъха ѝ.
Робин хвърли поглед през рамо към ескалатора, защото нехайният пътник зад нея постоянно побутваше бедрото ѝ с куфарчето си. Понякога случаен физически контакт с мъже ѝ бе почти непоносим. Когато стигна до дъното на ескалатора, побърза да се отдалечи от човека отзад. Поне Крийд не може да ви докопа. Като че да те „докопат“ бе някаква шегичка.