Откъм коридора се чу силно изтропване и Робин скочи тъй рязко, че водата се разплиска над ръба на ваната.
– Аз съм! – подвикна Макс, който звучеше нетипично весел. После тя го чу да поздравява Уолфганг. – Здравей, малкият ми. Здравей, здравей...
– Здрасти – обади се Робин. – Да знаеш, че го извеждах преди малко.
– Много ти благодаря – отвърна Макс. – Ела да ми правиш компания, празнувам!
Чу го да се качва по стълбите. Издърпа тапата на ваната и продължи да седи в оттичащата се вода с все още полепнали по тялото мехурчета, докато дочете главата.
Това те кара да се молиш да съществува ад.
През 1976 година Крийд казва на затворническия психиатър Ричард Меридън, че се е опитвал да се „снишава“ през периода, след като са били открити останките на Райтман. Крийд признава пред Меридън, че е изпитвал едновременно желание за лоша слава и страх от залавяне.
„Харесваше ми да чета по вестниците за Касапина. Зарових я в Епинг Форест като другите, защото исках хората да знаят, че един и същи човек ги е убил всичките, но пък не исках да поема огромния риск, като не променям модела. След като Вай ме видя с нея, след като дойде в апартамента, докато тя беше там, реших, че известно време е по-добре да се задоволявам с проститутки, да се снишавам.“
Но изборът „да се задоволява с проститутки“ само след няколко месеца ще доведе Крийд до най-близката дотогава опасност от залавяне.
Тук главата свършваше. Робин излезе от ваната, избърса разлялата се вода, облече се в пижама и халат и се отправи към дневната на горния етаж, където Макс гледаше телевизия и определено имаше блажен вид. Уолфганг се бе заразил с доброто настроение на стопанина си и посрещна Робин, сякаш тя се връщаше от дълго пътешествие, като се залови да облизва маслото за след баня от глезените ѝ, докато тя не го помоли любезно да престане.
– Имам работа – обяви Макс, след като заглуши звука на телевизора. На масичката бяха поставени бутилка и две чаши за шампанско. – Втората главна роля в нов телевизионен филм на Би Би Си едно. Да пийнем.
– Макс, това е фантастично! – възкликна Робин, зарадвана за него.
– Да – отвърна сияещ той. – Чуй, според теб Страйк дали би дошъл на вечеря? Ще играя ветеран. Полезно ще ми е да поговоря с бивш военен.
– Сигурна съм, че ще приеме – отвърна Робин с надеждата да е права. Страйк и Макс не се познаваха. Прие чаша шампанско, седна и я вдигна за тост. – Поздравления!
– Благодаря – отвърна той и чукна чаша в нейната. – Ако Страйк дойде, аз ще сготвя. Хубаво ще е. Имам нужда да се срещам с повече хора. Взех да се превръщам в ония, дето дават материал за новини по телевизията и класическото определение за тях е „винаги е бил много затворен човек“.
– Аз пък ще съм глуповатата съжителка – каза Робин, чиито мисли още се въртяха около Вайълет Купър, – която те е имала за прекрасен човек и никога не се е зачудила защо все ковеш наново и наново дъските на пода си.
Макс се разсмя.
– Теб ще обвиняват повече от мен – посочи той, – винаги е така. Жените, които не се усещат... макар че не важи за всички. Как се казваше онзи в Америка, дето карал съпругата си да му се обажда по интеркома, преди да я пусне в гаража?
– Джери Брудос – отвърна Робин.
Брудос се споменаваше в „Демонът от Парадайс Парк“. И той като Крийд се бе преоблякъл в женски дрехи, когато беше отвлякъл една от жертвите си.
– Трябва да подновя социалния си живот, дявол го взел – заяви Макс по-оживен, отколкото Робин го бе виждала някога, под влияние на алкохола и добрата новина. – Чувствах се ужасно, откакто Матю си отиде. Все се чудех дали да не продам това място и да забегна нанякъде.
Робин реши, че обзелата я паника трябва да бе проличала на лицето ѝ, защото Макс добави: