– Не се бой, няма да го направя. Но беше тежък период, за малко не ме вкара в гроба. Купих тази къща само заради него. „Вкарай си парите в недвижима собственост, с нея никога не си на загуба“, така казваше.
Имаше вид, сякаш се канеше да сподели още нещо, но явно се отказа.
– Макс, исках да те питам нещо – заговори Робин, – но спокойно можеш да ми отговориш с „не“. По-малкият ми брат и приятелката му търсят къде да отседнат в Лондон за уикенда на четиринайсети и петнайсети февруари. Но ако не си...
– Не ставай глупава – сряза я Макс. – Могат да спят на това. – Той потупа дивана. – Разтяга се.
Шампанското и топлата вана бяха направили Робин невероятно сънлива, но си поговориха известно време за новата телевизионна драма на Макс, докато накрая Робин се извини и каза, че просто ѝ се налага да си легне.
Когато се зави с юрганчето, Робин реши да не подхваща нова глава за Крийд. Не беше подходящо четиво, ако искаш да имаш здрав сън. Ала щом изгаси нощната си лампа, установи, че мозъкът ѝ отказва да се изключи, тъй че взе айпода си.
Никога не слушаше музика на слушалки, освен ако не знаеше, че Макс е в апартамента. Някои преживявания завинаги правеха човек свръхпредпазлив и подготвен да реагира. Ала сега, когато външната врата бе двойно заключена (Робин бе проверила, както правеше винаги), а на секунди разстояние се намираха съквартирантът ѝ и куче, пъхна слушалките в ушите си и заслуша микса от четирите албума на Джоуни Мичъл, които си бе купила наскоро, като ги предпочете пред поредния нов парфюм, дето нямаше да хареса.
Понякога, когато слушаше Мичъл, а Робин го правеше често напоследък, си представяше как Марго Бамбъро ѝ се усмихва през музиката. Марго завинаги бе замръзнала на двайсет и девет, бореща се да не претърпи поражение от живота, оказал се далеч по-сложен, отколкото си е представяла, когато у нея се е зародила амбицията да се издигне от мизерията с ума си и упорита работа.
Зазвуча непозната песен. Текстът разправяше за края на любовна връзка. Бе по-простичък и директен от тези на повечето песни на Мичъл, с малко метафори и поезия в него. Шансът последен пропилян е. / Героят не може да внесе промяна. / Шансът последен е изгубен. / Опърничавата няма как да бъде укротена.
Робин се замисли за Матю, неспособен да се адаптира към съпруга, която искаше повече от живота, отколкото постепенно прогресиране по стълбицата на имотното състояние; неспособен да се откаже от любовницата, която – и такава бе истината – съответстваше повече от Робин на неговите идеали и амбиции. Е, правеше ли това Робин опърничавата, бореща се за кариера, която всички освен нея смятаха за грешка?
Докато лежеше в тъмното и слушаше гласа на Мичъл, по-плътен и дрезгав в късните ѝ албуми, идея, витаеща в периферията на мислите ѝ от седмица-две, изскочи напред в съзнанието ѝ. Спотайвала се бе там още откакто прочете писмото от Министерството на правосъдието, с което на Страйк бе отказана среща със серийния убиец.
Страйк бе приел решението на министерството, а също и Робин, която нямаше желание да увеличава страданията на близките на жертвите. И все пак човекът, който можеше да спаси Ана от цял живот непрестанна болка и несигурност, беше още жив. След като Айрийн Хиксън не я сдържаше да се разприказва пред Страйк, с колко ли по-голяма охота би го сторил Крийд след десетилетия мълчание?
Шансът последен пропилян е. / Героят не може да внесе промяна.
Робин се надигна рязко, извади слушалките от ушите си, отново включи нощната лампа и взе бележника и писалката, които тия дни винаги държеше до леглото си.
Нямаше нужда да казва на Страйк какво е намислила. Трябваше да приеме възможността, че действията ѝ биха могли да навредят на агенцията. Но ако не опиташе, вечно щеше да се чуди дали все пак не е имало шанс да се добере до Крийд.
34
... нито на изкуството омаята, нито затъване в разврат
биха могли да облекчат такава болка, такива адски мъки.
Движението на влаковете между Корнуол и Лондон накрая бе възстановено. Страйк стегна багажа си, но обеща на леля си и чичо си, че скоро пак ще се върне. При раздялата Джоун се вкопчи в него продължително и мълчаливо. Не беше за вярване, но Страйк би предпочел някое от сбогуванията, заредени с емоционално изнудване, създавали някога такъв антагонизъм у него.
Докато пътуваше във влака за Лондон, Страйк видя настроението си, огледално отразено в зимния пейзаж с кал и треперещи от студ дървета, нижещ се покрай набраздения от нечистотия прозорец. Бавното отпадане на Джоун бе различно изживяване от случаите на смърт, познати на Страйк най-често в неестествения ѝ вариант. Като военен и следовател бе обръгнал към нуждата да асимилира без предупреждение внезапното и брутално умиране на човешко същество, да приема настъпилия неочаквано вакуум там, където някога бе живяла душа. Бавната капитулация на Джоун пред врага в собственото ѝ тяло бе нещо ново за него. Малка част от Страйк, от която той се срамуваше, искаше всичко да е свършило и скърбенето да започне истински. Докато влакът го отнасяше на изток, очакваше с нетърпение временното убежище, което му предоставяше празният му апартамент. Там беше свободен да се чувства нещастен, без нужда нито да парадира с тъгата си пред съседи, нито да се преструва на весел пред леля си.