Изяде си спагетите с буркан купен от магазина сос и заспа под звуците на дъжда, барабанящ по керемидите. Сънува как с Рокъби провеждат юмручен бой на палубата на плаващ кораб, който подскачаше и се накланяше, докато накрая и двамата се изтъркаляха в морето.
Дъждът все още валеше в единайсет без десет на следващата сутрин, когато Страйк излезе от метростанцията „Ърлс Корт“ да чака Робин, за да го вземе с колата и да идат на среща със Синтия Фипс в Хамптън Корт Палас. Застанал под тухлен навес пред изхода на метростанцията и с поредната цигара в уста, Страйк прочете на телефона си два наскоро получени имейла: единият беше от Баркли по случая с Рогоносеца, а другият – от Морис за Хитреца. Почти бе привършил, когато телефонът зазвъня. Беше Ал и вместо да остави обаждането да се прехвърли на гласова поща, Страйк реши веднъж завинаги да сложи край на този тормоз.
– Здрасти, братле – каза Ал. – Как си?
– И по-добре съм бил – отвърна Страйк.
Умишлено не отвърна със същия любезен въпрос.
– Виж... ъъ... – подхвана Ал. – Пру току-що ми се обади. Каза ми какво си ѝ писал. Работата е там, че сме ангажирали фотограф за следващата събота, но ако ти няма да си на снимката... Целта беше да е от всички нас. За пръв път.
– Ал, не проявявам интерес – отсече Страйк.
Омръзнало му бе да е учтив.
Настъпи кратко мълчание. После Ал заговори:
– Чуй, татко не спира да се опитва да установи контакт...
– О, нима? – прекъсна го Страйк, у когото гневът внезапно бе пробил през мъглата от умора и тревога за Джоун, през купищата вероятно нямащи значение детайли, които бе открил в случая „Бамбъро“ и се опитваше да задържи в главата си, та да ги сподели с Робин. – И кога точно ще да е било това? Когато насъска адвокатите си да ме преследват за пари, които ми се полагаха по закон, или...
– Ако говориш за Питър Гилеспи, татко изобщо не е знаел, че те е притискал така, заклевам се в това. Пийт вече е пенсионер...
– Нямам желание да празнувам някакъв си шибан албум – заяви Страйк. – Вървете и се забавлявайте без мен.
– Слушай, не мога да ти го обясня в момента – каза Ал. – Ако дойдеш на по питие с мен, ще ти го кажа. Има причина да искаме да направим това за него сега, снимката и партито...
– Отговорът ми е „Не!“, Ал.
– И вечно ще му показваш среден пръст, така ли?
– Кой му показва среден пръст? Не съм отронвал и дума публично, за разлика от него, който напоследък ме споменава във всяко свое интервю...
– Опитва се да поправи нещата, а ти не си готов да отстъпиш и на сантиметър!
– Опитва се да очисти публичния си имидж от онази част, дето я е оцапал – уточни Страйк. – Кажи му да си плаща шибаните данъци, ако иска рицарско звание. Не съм неговата черна овца, дето иска да превърне в галеник.
Той затвори по-ядосан, отколкото беше очаквал, и сърцето му блъскаше неприятно под палтото. Метна фаса си на улицата и мислите му неудържимо се втурнаха към Джоун, криеща плешивата си глава с шал, към Тед, ронещ сълзи в чая си. Защо, запита се с ярост, не Рокъби бе на смъртно легло вместо леля му, а тя да е здрава и щастлива, уверена, че ще отпразнува следващия си рожден ден, да обикаля из Сейнт Моус, да бъбри с приятели от цял живот, да планира вечери, които ще устройват с Тед, да укорява Страйк по телефона, че не им гостува достатъчно често.
Когато няколко минути по-късно Робин зави иззад ъгъла с ландроувъра, бе поразена от вида на Страйк. Вярно, беше ѝ казал по телефона за грипа и пилето извън срока на годност, но лицето му изглеждаше толкова отслабнало, а изписаният по него гняв я накара автоматично да погледне часовника си да провери дали не е закъсняла.
– Всичко наред ли е? – попита го, когато отвори вратата към мястото на пътника.
– Да – отвърна кратко той, настани се и затвори вратата.
– Честита нова година!
– Не си ли го казахме вече?
– Всъщност не сме – отвърна тя, леко попарена от начумерената му физиономия. – Но не се чувствай задължен да ми отговаряш със същото. Не бих искала да изпитваш принуда.
– Честита нова година, Робин! – промърмори Страйк.
Тя се включи в движението, а чистачките ѝ работеха усилено, та да държат предното стъкло чисто, и определено внушаваха усещане за дежавю. Когато го качи на рождения му ден, беше пак така намусен. Вярно, беше му се струпало много, но тя също бе уморена, също си имаше лични грижи и би оценила мъничко усилие от негова страна.
– Какво става? – попита го.
– Нищо.
Пътуваха няколко минути в мълчание, после Робин се обади.
– Видя ли имейла на Баркли?
– За Рогоносеца и приятелката му ли? Да, току-що го прочетох – отвърна Страйк. – Зарязал я, а тя така и никога няма да узнае, че причината е била безукорната ѝ вярност.