– Той е напълно сбъркан – каза Робин, – но след като си плаща сметката...
– И аз съм на това мнение – отговори Страйк, като съзнателно се мъчеше да загърби лошото си настроение.
В края на краищата Робин нямаше вина за никой от ядовете му, свързани с Джоун, Пру, Ал, Рокъби. Тя бе управлявала със здрава ръка агенцията, докато той бе посветен на личните си дела в Корнуол. Заслужаваше по-добро отношение.
– Отвори ни се място за нов клиент от списъка с чакащи – каза той, като се опитваше да докара по-ентусиазиран тон. – Да се обадя ли на онази жена, стоковата брокерка, дето си мисли, че мъжът ѝ чука бавачката?
– Задачата с Хитреца поглъща голям човешки ресурс в момента – отбеляза Робин. – Следим него, шефа му и жената от Стоук Нюингтън. Снощи шефът отново посети Елинор Дийн. Последва същата раздяла, включително галенето по главата.
– Сериозно ли? – намръщи се Страйк.
– Да. Клиентите вече са нетърпеливи за реални доказателства. Плюс, че още не сме разрешили случая с Пощенската картичка, а Бамбъро отнема значително време.
Робин не искаше да заявява изрично, че при постоянните пътувания на Страйк между Лондон и Корнуол тя и подизпълнителите успяваха да покриват графика само благодарение на това, че жертваха почивните си дни.
– Според теб трябва да се концентрираме върху Хитреца и Пощенската картичка, така ли?
– Мисля, че е редно да приемем как Хитреца вече е задача за трима души и да не бързаме да поемаме нещо ново за момента.
– Добре, имаш право – изпъшка Страйк. – Някакви новини за жената гид от Националната портретна галерия? Баркли ми каза как си се уплашила, че може да е посегнала на живота си.
– Това пък защо ти го е изтърсил?
Робин съжали, че е изразила гласно тревогата си. Изкарваше я мекушава и непрофесионална.
– Нищо лошо нямаше предвид човекът. Появи ли се тя все пак?
– Не – отвърна Робин.
– А има ли нови картички до синоптика?
– Не.
– Може да си я подплашила.
Страйк извади бележника от джоба си и го отвори, а дъждът продължаваше да барабани по предното стъкло.
– Имам някои откъслечни неща за Бамбъро, преди да се срещнем със Синтия Фипс. Впрочем свърши чудесна работа, като елиминира онзи ван за доставка на здравословни храни.
– Благодаря – кимна Робин.
– Само че на сцената се появява съвсем нов ван – съобщи Страйк.
– Какво? – изрече остро Робин.
– Вчера говорих с дъщерята на Руби Елиът. Нали помниш Руби...
– Онази, която е видяла от колата си две жени да се боричкат.
– Същата. Говорих и с племенник на госпожа Фльори, която е прекосявала „Клъркънуел Грийн“ в опит да отведе сенилната си майка у дома, защото е валяло дъжд.
Страйк прочисти гърло и зачете от бележките си:
– Според Марк Фльори леля му е била много разстроена от описанието във вестниците, че е „дърпала“ майка си и особено че се е „боричкала“ с нея, защото това предполагало, че е била груба с горката старица. Твърдяла, че просто е насърчавала майка си да върви напред, не е упражнявала насилие, но иначе признавала, че описанието напълно им приляга: точното място, точният час, шапката против дъжд, шлифера и прочее. Но Талбът се хвърля на фразата „боричкащи се“ и се опитва да притисне госпожа Фльори да оттегли историята си и да признае, че тя и старицата няма как да са били хората, видени от Руби Елиът. Госпожа Фльори обаче не отстъпва. Описанието им е твърде точно и тя е сигурна, че те са въпросните хора. И тъй, Талбът се връща към Руби и се опитва да принуди нея да промени историята си. Ще си припомниш, че имаше и друга телефонна кабина в началото на „Албемарл Уей“. Талбът се опитва да убеди Руби, че там е видяла двама души в схватка. И тук нещата започват да стават леко интересни – отбеляза Страйк, като отгърна на нова страница в бележника си. – Според дъщерята на Руби майка ѝ била разсеяна жена, нервен шофьор и зле се ориентирала по карта, буквално нямала чувство за посока. От друга страна, дъщерята твърди, че имала много силна памет за визуални детайли. Можело да не помни на коя улица е срещнала познат, но била в състояние да опише облеклото му до цвета на връзките на обувките. На младини работела като аранжор на витрини.
Предвид общата ѝ дезориентираност, на Талбът би трябвало да му е лесно да я убеди как е объркала телефонната кабина, но колкото повече настоявал, толкова по-упорито тя държала на своето, а причината да упорства така и да твърди, че двете жени нямало как да са били пред кабината на „Албемарл Уей“, била, че видяла нещо друго да се случва край конкретната телефонна кабина, нещо, което съвсем била забравила, докато Талбът не споменал за ръбестата сграда. Не забравяй, че тя изобщо не познавала Клъркънуел.