– Същият. Заклет корнуолски националист. Обвиниш ли го, дава заден: „Не казвам, че сме по-добри от другите“. Само че е убеден как не би трябвало да можеш да си купиш имот там, ако не успееш да докажеш корнуолска етническа принадлежност. Не му напомняй, че той самият е роден в Бирмингам, ако зъбите са ти мили.
Робин се усмихна.
– Но по същество е същото, не мислиш ли? – продължи Страйк. – „Аз съм специален и различен, защото съм се родил на тази конкретна скала.“ „Аз съм специален и различен, защото съм роден на дванайсети юни“...
– Мястото на раждане действително оказва влияние върху това кой си – възрази Робин. – Културните норми и езикът имат своето въздействие. Проучвания сочат, че хора, родени в дадени периоди от годината, са по-податливи на някои медицински състояния.
– Значи, Рой Фипс е склонен към кръвоизливи, защото е роден...? Ехо, здравейте! – прекъсна се внезапно Страйк с очи, насочени към вратата.
Робин се извърна и видя, изумена за миг, стройна жена с дълга зелена рокля в тюдорски стил и диадема на главата.
– Много съжалявам! – възкликна жената с жест към костюма си и се засмя нервно, докато приближаваше към масата им. – Мислех, че ще ми остане време да се преоблека. Имах училищна група, свършихме по-късно...
Страйк се изправи и протегна ръка за здрависване.
– Корморан Страйк – представи се. С поглед върху репродуцираната перлена огърлица, от която висеше инициал „В“, подхвърли: – Ан Болейн, предполагам?
Смехът на Синтия, съдържащ неволно пръхтене, добави към странната ѝ прилика с наивна ученичка, при все че беше на средна възраст.
– О, да, да, това съм аз! Едва за втори път съм Ан. Мислиш си, че си се сетил за всички въпроси, които хлапетата могат да ти зададат, и тогава някое изтърсва: „Как се почувствахте, като ви отрязаха главата?“. Ха-ха-ха!
Синтия изобщо не беше, каквато Робин си я бе представяла. Сега осъзна, че въображението ѝ бе нарисувало млада блондинка, стереотипен образ на скандинавска бавачка... Или беше така, защото Сара Шадлок имаше почти бяло-руса коса?
– Кафе? – обърна се Страйк към Синтия.
– О, кафе, да, благодаря, прекрасно – с прекомерен ентусиазъм отвърна Синтия.
Когато Страйк отиде до бара, Синтия изпълни малка пантомима в колебанието си на кое място да седне, докато усмихнатата Робин не издърпа стола до себе си и също подаде ръка.
– О, да, здравейте! – каза Синтия, седна и се здрависа.
Имаше слабо, жълтеникаво лице с лепната върху него в момента тревожна усмивка. Ирисите на големите ѝ очи бяха силно напръскани с точици и с неустановен цвят между синьо, зелено и сиво, а зъбите ѝ бяха доста криви.
– Значи, провеждате обиколката, като влизате в определена роля? – попита Робин.
– Да, именно. Бедната Ан, ха-ха-ха – отвърна Синтия с кратък пръхтящ смях. – „Не можах да дам син на краля! Казваха, че съм вещица!“ Ей такива неща обичат да чуват децата. Трябва доста да се потрудя, та да включа и малко политика, ха-ха-ха. Горката Ан. – Тънките ѝ ръце шаваха неспокойно. – О, още не съм се отърсила... но това поне мога да го махна.
Синтия се зае да освобождава диадемата си. Макар да виждаше силната нервност на Синтия и да разбираше, че смехът ѝ е повече тик, отколкото израз на веселие, Робин отново направи асоциация със Сара Шадлок, която също имаше навика да се смее много и силно, особено като се озовеше в близост до Матю. Съзнателно или не, смехът на Синтия налагаше един вид задължение: усмихни се в отговор или ще се покажеш враждебен. Робин си припомни документален филм за маймуни, който беше гледала една вечер, когато бе твърде уморена, за да стане и да си иде в леглото: шимпанзетата също се хилеха едно на друго, за да демонстрират социална спойка.
Когато Страйк се върна на масата с кафето на Синтия, я завари гологлава. Тъмната ѝ коса беше наполовина побеляла и прибрана в къса и тънка конска опашка.
– Много мило, че се срещате с нас, госпожо Фипс – каза той и седна на мястото си.
– О, моля, няма нищо – размаха Синтия тънките си ръце и отново се разсмя. – Готова съм на всичко да помогна на Ана за... Само че Рой не е добре и не искам да го тревожа точно сега.
– Съжалявам да го чуя...
– Да, благодаря... боледува от рак на простатата – каза Синтия и вече не се смееше. – Правят му лъчетерапия и не е в много добра форма. Ана и Ким дойдоха сутринта да поседят с него, иначе нямаше да мога... Не бих искала да го оставям сега, но момичетата са там, тъй че...
Краят на изречението се изгуби в сръбването на кафе. Ръката ѝ леко трепереше, когато върна чашата в чинийката.