– Повярвахте ли, че е Марго? – попита Страйк.
– Не. Не беше... ами звучеше като нея, но не мисля, че беше тя.
– Смятате, че някой я е имитирал?
– Да, имитираше я. Акцентът. Кокни, но... не, нямах онова чувство, когато просто знаеш кой е насреща...
– Сигурна ли сте, че е била жена? – попита Страйк. – Да не е бил мъж, преправил си гласа като жена?
– Не мисля така – отговори Синтия.
– Марго някога наричала ли е Ана „малката Ани“? – поинтересува се Робин.
– Наричаше я с всякакви гальовни имена – отвърна Синтия умърлушено. – Ани Фанданго, Анабела, Ангелско личице... някой може да е гадаел или просто да е сбъркал името... Но моментът беше неслучаен... Току-що бяха открили части от последната жертва на Крийд. Онази, която изхвърлил от Бийчи Хед...
– Андреа Хутън – уточни Робин.
Синтия изглеждаше малко стресната, че тя изрече името, без да се замисли.
– Да, фризьорката.
– Не – поправи я Робин, – това е била Сюзан Майър. Андреа е била аспирантка.
– О, да – промърмори Синтия. – Разбира се... Никак не помня имена... Рой тъкмо бе преминал през цялата процедура с разпознаването, бяха изхвърлени на брега части от тялото, тъй че си имахме нашите надежди... не надежди, разбира се! – Синтия изглеждаше ужасена заради думата, която ѝ се беше изплъзнала. – Нямах предвид това! Не, очевидно бяхме облекчени, че не е Марго, но човек очаква някак си да получи отговор...
Страйк си помисли за собственото си гузно желание бавното и протяжно умиране на Джоун скоро да приключи. Труп, колкото и да не го искаше човек, означаваше, че мъката би могла да открие и израз, и сублимиране сред цветя, речи и ритуал, утеха, черпана от Бог, от алкохол и от околните опечалени; достигнат бе апотеоз, беше направена първата стъпка към осъзнаване на ужасния факт, че един живот е угаснал, но животът трябва да продължи.
– Вече го бяхме преживели веднъж, когато намериха другия труп, онзи в езерото Александра – каза Синтия.
– Сюзан Майър – промърмори Робин.
– На Рой и двата пъти му показваха снимки... А после това телефонно обаждане, дето дойде точно след като му се наложи да... за втори път... беше...
Внезапно Синтия вече плачеше, но не като Уна Кенеди с вдигната глава и сълзи, проблясващи по бузите ѝ, а прегърбена над масата, скрила лицето си, подпряла чело върху треперещи ръце.
– Много съжалявам – изхлипа тя. – Знаех, че ще е ужасно... никога вече не говорим за нея... съжалявам...
Тя поплака още няколко секунди, после се насили да вдигне отново глава със зачервени и влажни очи.
– Рой искаше да вярва, че на телефона е била Марго. Все повтаряше: „Сигурна ли си, ама наистина ли си сигурна, че не е звучала като нея?“. Беше изправен на нокти, докато полицията проследяваше обаждането...
– Много сте любезни – избъбри тя и смехът ѝ този път беше малко истеричен, – но разбирам какво искате да знаете и какво иска да знае Ана, макар че съм ѝ го казвала отново и отново... Нищо не се е случвало между мен и Рой преди изчезването на Марго, не и дори години след това... Тя спомена ли ви, че с Рой имаме роднинска връзка?
Изрече го сякаш насила, макар че трети братовчеди не бе кой знае колко близко родство. Но Робин, замислена за кръвното заболяване на Рой, се почуди дали не би било редно във фамилията Фипс, също като в тази на Романови, да избягват бракове между братовчеди.
– Да, спомена го – отговори Страйк.
– Всъщност, преди да ида да работя при тях, ми беше дотегнало да му чувам името. Все повтаряха: „Виж братовчеда Рой, при всичките му здравословни проблеми постъпи в Импириъл Колидж и учи медицина. Ако само залягаше повече, Синтия...“. Та така, вече автоматично го бях намразила, ха-ха-ха!
Робин си припомни снимката на младия Рой по вестниците: чувствително лице, тънка увиснала коса, очи на поет. Много жени биха открили романтика в болестта на красив мъж. Не беше ли намеквал Матю в най-тежките си изблици на ревност срещу Страйк, че няма как да се съревновава с ампутирания му крак, с тази воинска рана, докато той самият е цял и невредим?
– Може да не повярвате, но като бях на седемнайсет, най-привлекателното около Рой за мен беше Марго. Не, наистина, намирах я за великолепна... Толкова модерна, отстояваща мнението си... Тя ме покани на вечеря, след като научи, че съм се провалила на всичките си изпити. Аз ѝ придавах ореол на герой, тъй че бях възхитена. Излях ѝ сърцето си, признах, че не мога да си помисля да се явя на поправителни изпити, просто исках да изляза в реалния свят и сама да си печеля парите. Тогава тя каза: „Слушай, ти си чудесна с деца, какво ще кажеш да дойдеш да гледаш бебето ми, когато се върна на работа? Ще накарам Рой да обзаведе за теб помещенията над гаража“. Родителите ми бяха бесни – продължи Синтия с още един храбър, но неуспешен опит за смях. – Много бяха ядосани на нея и Рой, макар че той поначало не ме искаше там, защото държеше Марго да си седи у дома и сама да гледа Ана. Мама и татко твърдяха, че тя просто си търси евтина бавачка. Днес съм по-склонна да виждам нещата от тяхна гледна точка. Не знам дали бих останала очарована, ако жена убеди някое от момичетата ми да напусне училище и да заживее в дома ѝ, та да ѝ гледа бебето. Но не, аз обичах Марго. Приех с ентусиазъм.