Синтия замълча за момент с отнесен израз в тъжните си очи и Робин се почуди дали си мисли за огромните и непоправими последствия от това, че е приела службата на бавачка, която, вместо да се окаже трамплин към неин собствен независим живот, я е поставила в къща, която не ѝ е било съдено да напусне повече, довела я е до това да отгледа детето на Марго като свое собствено, да спи със съпруга на Марго, да остане завинаги под сянката на лекарката, за която твърдеше, че я е обичала. Какво ли бе да съжителстваш с тъй натрапчиво отсъствие?
– Родителите ми искаха да се махна след изчезването на Марго. Не им харесваше да съм сама в къщата с Рой, защото хората започнаха да шушукат. Появиха се дори намеци по вестниците, но аз ви се кълна в живота на децата си – с някаква унила финалност изрече Синтия, – че нямаше нищо между мен и Рой преди изчезването на Марго, а и дълго след това. Останах заради Ана, защото не можех да понеса да я напусна... беше се превърнала в моя дъщеря!
Но не е била – настоя безмилостният глас в главата на Робин. – И си била длъжна да ѝ го кажеш.
– Рой не излизаше с никоя дълго след изчезването на Марго. После известно време се виждаше с колежка. – Слабото лице на Синтия отново се изчерви. – Трая само няколко месеца обаче. Ана не я харесваше. Аз имах приятел, с когото ту се събирахме, ту се разделяхме, накрая той скъса с мен. Заяви, че било като да ходи с някоя омъжена с дете, защото винаги поставях Ана и Рой на първо място. А после, може да се каже... – продума Синтия с треперещ глас, свила едната си ръка в юмрук и стискаща я с другата – ... с времето... осъзнах, че съм се влюбила в Рой. Но не можех и да мечтая, че той ще иска да е с мен. Марго беше толкова умна, тъй ярка личност, а и той беше доста по-възрастен от мен, толкова по-интелигентен и изискан...
Една вечер, след като бях сложила Ана да си легне, се канех да се прибера в студиото си, а той ме попита какво се е случило с Уил, приятеля ми. Отговорих му, че всичко е приключило, и той се поинтересува какво точно е станало. Заприказвахме се и той каза: „Ти си много специален човек, заслужаваш някой много по-добър от него“. И после... пийнахме... Беше четири години след нейното изчезване – повтори Синтия. – Аз бях на осемнайсет, когато се случи, а вече бях навършила двайсет и две, преди с Рой да... да признаем, че имаме чувства един към друг. Естествено, държахме го в тайна. Минаха още три години, преди Рой да получи смъртен акт за Марго.
– Сигурно е било много трудно – обади се Страйк.
Синтия го гледа за миг без усмивка. Изглеждаше остаряла, откакто дойде на масата.
– Близо четиресет години сънувах кошмари как Марго се появява и ме изхвърля от къщата – каза тя и се помъчи да се засмее. – Никога не съм казвала на Рой. Не бих искала да знам дали и той я сънува. Не говорим за нея. Това е единственият начин да се справим. Казахме всичко, което трябваше да се каже на полицията, един на друг, на останалите от семейството. Бяхме го разнищвали до безкрайност, говорехме с часове. „Време е да затворим вратата. – Така се изрази Рой. – Твърде дълго държахме вратата отворена. Тя няма да се върне.“
Когато се оженихме, в пресата се появиха няколко злобни коментара. „Съпругът на изчезналата лекарка се жени за младата бавачка.“ Няма как да не прозвучи гадно, нали? Родителите ми бяха скандализирани от цялата история. Дойдоха да ме видят чак когато се роди Джереми.
Не сме имали план да заблуждаваме Ана. Просто изчаквахме... и аз не знам... опитвахме се да улучим точния момент, да обясним... но как се прави такова нещо? Тя ме наричаше „мамо“ – прошепна Синтия, – бе щастливо момиченце, но после онези деца в училище ѝ казаха за Марго и това съсипа всичко...
Отнякъде наблизо прозвуча версия на синтесайзър на „Зелени ръкави“. И тримата се стреснаха, после Синтия обясни с пръхтящия си смях: