Настъпи едно от най-неловките мълчания, които Робин бе понасяла някога. Главно за да избегне да гледа Рой, тя остави очите ѝ да обходят голямата стая, която бе също тъй старомодна като коридора. В ъгъла имаше роял. Големите прозорци гледаха към огромна градина с правоъгълно езеро с рибки отвъд павираната площ, зад далечния край на което се издигаше каменна конструкция, подобна на храм, където човек можеше да седи и наблюдава японските шаранчета, сега едва видими под повърхността заради дъжда, или да се любува на хълмистата поляна с масивните ѝ дървета и добре поддържаните цветни лехи.
По шкафовете и рафтовете имаше изобилие от подвързани в кожа книги и бронзови статуетки. Между двете канапета бе поставена дървена рамка с опъната върху нея много красива бродерия, изработена с коприна. Беше с японски мотив – две шаранчета, плуващи в противоположни посоки. Робин тъкмо се чудеше дали да не изкаже възторга си и да попита дали е дело на Синтия, когато Страйк заговори.
– Кой е поклонникът на класицизма?
– Какво? – сепна се Рой. – О. Баща ми.
Налудничавите му очи обходиха бронзовите и мраморните фигурки из салона.
– Завършил е специалност „Класическо изкуство“ в Кеймбридж.
– А – отрони Страйк и възобнови леденото си мълчание.
Повей на вятъра запрати още дъжд към прозореца. Робин с облекчение чу дрънченето на лъжички и стъпките на връщащите се три жени.
Синтия влезе първа и разположи подноса върху старинната масичка помежду канапетата. Тя се разклати под тежестта му. Ана добави голяма торта върху поставка с високо стъбло.
Ана и Ким седнаха една до друга на свободното канапе, а Синтия, след като придърпа допълнителни масички, та всички да има къде да си сложат чашите, и отряза парчета торта за онези, които пожелаха, седна с уплашен вид до съпругата на заварената си дъщеря.
– И тъй – заговори накрая Рой към Страйк, – интересно ми е да чуя какви според вас са шансовете ви да направите разкрития, което лондонската полиция не успя да стори цели четири десетилетия.
Робин бе сигурна, че Рой е обмислил това агресивно начало по време на дългото си мълчание.
– Твърде малки – с равен тон отвърна Страйк, след като лапна голямо парче от тортата, поднесена му от Синтия, – макар да стигнахме до случай, в който човек твърди, че уж е видял първата ви съпруга. Тъкмо него бих искал да обсъдя с вас.
Рой го погледна слисан.
– Уж е видял – наблегна Страйк, като остави чинията и извади от джоба бележника си. – Но очевидно... Прекрасна торта, госпожо Фипс – каза на Синтия.
– О, благодаря – отвърна тя с изтънял глас. – С кафе и орехи, беше любимата на Ана като малка, нали, мила?
Ана отговори само с напрегната усмивка.
– Чухме за това от бивша колежка на съпругата ви, Джанис Бийти.
Рой поклати глава и сви нетърпеливо рамене, за да покаже, че не помни името.
– Била е медицинската сестра в „Сейнт Джон“ – уточни Страйк.
– О, да – каза Рой. – Мисля, че веднъж е идвала тук на барбекю. Изглеждаше съвсем прилична жена... Но онзи следобед бе истинска катастрофа. Децата бяха направо безобразни... Помниш ли?
– Да – побърза да отвърне Синтия. – Всъщност само едното момче беше...
– Сипаха водка в пунша – изръмжа Рой. – На някого му прилоша.
– На Глория – подсказа Синтия.
– Не им помня имената – махна нетърпеливо Рой. – Беше оповръщала банята на долния етаж. Отвратително.
– Момчето Карл Оукдън ли беше? – поинтересува се Страйк.
– Точно той – отсече Рой. – Намерихме по-късно бутилката от водка опразнена, скрита в складовото помещение. Беше се промъкнал в къщата и я извадил от шкафа с питиета.
– Да – обади се Синтия, – а после счупи...
– Кристалната купа на майка ми и половин дузина чаши. Прати топка за крикет към мястото на барбекюто. Сестрата почисти всичко заради мен... много свястна постъпка от нейна страна... защото знаеше, че счупени стъкла биха ме застрашили.
Рой отново направи нехаен жест с ръка.
– Но пък хубавото беше – допълни Синтия с подобие на смях, – че разля пунша, така че на никой друг не му прилоша.
– Онази купа беше артдеко – съобщи без усмивка Рой. – Изобщо цялото събитие беше пълен провал. Казвах на Марго... – Той замълча за секунда след името и Робин се почуди кога за последен път го бе изричал на глас. – „Не знам какво очакваш да постигнеш с това.“ Защото той не дойде, тъкмо човекът, с когото се опитваше да се помири, онзи лекар, с когото не се разбираха, как му беше името...?
– Джоузеф Бренър – каза Робин.
– Бренър, да. Отказа поканата, така че какъв беше смисълът? Ама не, така или иначе, се наложи да си жертваме съботата, за да забавляваме тази чудата сбирщина, и наградата ни беше, че ни откраднаха питие и ни изпотрошиха сервиза.