– Уилма е казала на полицията...
– Че е имало кръв на килима на горния етаж в деня, когато Марго изчезна – прекъсна го Рой.
По стреснатите изражения на Ана и Ким Робин отсъди, че това е нова информация за тях.
– Да – потвърди Страйк.
– Беше менструална кръв – студено заяви Рой. – През нощта бе дошъл цикълът на Марго. Майка ми каза, че в банята имало дамски превръзки. Уилма изтърка килима и почисти петното. Беше в резервната спалня в насрещния край на къщата спрямо брачната спалня. По това време с Марго спяхме разделени заради... – долови се леко колебание – моето нараняване.
– Уилма казва също, че ви е видяла...
– Да вървя из градината – допълни Рой. – Излъгала е. Най-вероятно е видяла някого от каменоделците. По онова време завършвахме павилиона – каза той и посочи към каменната постройка отвъд езерото с рибите.
Страйк си нахвърля бележка и обърна на нова страница в бележника си.
– Някой от вас спомня ли си Марго да е говорила за мъж, на име Николо Ричи? Бил е пациент в медицинската служба „Сейнт Джон“.
Рой и Синтия поклатиха глави.
– Ами за пациент, на име Стив Даутуейт?
– Не – каза Рой, – но чухме за него после от медиите.
– На барбекюто някой спомена, че пациент пратил на Марго шоколадови бонбони – обади се Синтия. – Бил е той, нали?
– Така мислим. Значи, никога не е говорила за Даутуейт? Не е споменавала за неуместен интерес от негова страна, нито е казвала, че е бил гей?
– Не – повтори Рой. – Съществува поверителност между лекар и пациент.
– Въпросът може да ви се стори странен – предупреди Страйк, – но имаше ли Марго някакви белези? По-конкретно на гръдния кош?
– Не – отвърна, обезпокоен, Рой. – Защо питате това?
– За да изключа една възможност – отговори Страйк и преди да започнат да го разпитват, продължи. – Марго казвала ли ви е някога, че е получавала заплашителни писма?
– Да – отвърна Рой. – Но не писма в множествено число. Каза ми, че е получила едно такова.
– Така ли? – вдигна очи Страйк.
– Да. В него бе обвинявана, че насърчава младите жени към разюзданост и грях.
– Имаше ли заплахи?
– Не знам – каза Рой, – така и не го видях.
– Тя не го ли донесе у дома?
– Не – отговори кратко Рой. Поколеба се, после каза: – Имахме разправия по този повод.
– Нима?
– Да. Би могло да повлече сериозни последствия – изрече Рой, като ставаше все по-червен, – социални последствия, като даваш ход на противоестествени неща...
– Тревожиш се да не е казала на някое момиче, че няма нищо нередно в това да е гей? – обади се Ана, с което си спечели поредното прошепване „Ана!“ от страна на Синтия.
– Говоря – изрече Рой с изопнато лице – за безразсъдни съвети, които биха могли да доведат до разпадане на брак. Говоря за насърчаване на промискуитет зад гърба на родителите. Някой много гневен човек ѝ беше пратил това писмо, а тя явно изобщо не беше обмислила...
Лицето на Рой се изкриви. За момент изглеждаше, че ще се разкрещи, но най-неочаквано той се разплака шумно.
Жена му, дъщеря му и снаха му седяха в редица на канапето напълно изумени. Никой, дори Синтия, не отиде при него. Риданията на Рой разтърсваха гърдите му, по хлътналите му бузи течаха сълзи, опитваше се безуспешно да се овладее и накрая заговори през хлипането си.
– Тя... все забравяше да си припомни... че не можех... да я защитя... не можех да сторя нищо, ако някой се опиташе... да я нарани... Защото съм безполезен кървящ нещастник... безполезен... кървящ... нещастник...
– О, татко – прошепна, ужасена, Ана.
Тя се надигна от канапето и се примъкна до баща си на колене. Опита се да постави длани върху крака му, но той бутна ръцете ѝ и поклати глава, като все още плачеше.
– Не, не... не го заслужавам... не знаеш всичко... не знаеш...
– Какво не знам? – попита тя с нескрита уплаха. – Татко, знам повече, отколкото си мислиш. Знам за аборта...
– Никога... никога... не е имало аборт! – отсече Рой през риданията си. – Това бе единственото, за което и двамата с Уна Кенеди бяхме категорични. Тя никога... никога не би... не и след теб! Казвала ми е... Марго ми го е казвала... След като те е родила, напълно е променила отношението си за това. Напълно!
– Какво тогава не знам? – прошепна Ана.
– Аз бях... бях жесток към нея! – изплака отчаяно Рой. – Правех... нещата мъчни! Не показвах интерес към работата ѝ. Отблъснах я! Тя щеше да ме напусне... Знам какво е станало. Знам. Винаги съм знаел. В деня, преди... преди да си иде... ми остави бележка в часовника... наш глупав навик... и там пишеше: „Моля те, говори с мен...“.
Рой бе преборен от риданията си. Синтия се изправи и отиде да коленичи от другата му страна, а Ана хвана ръката му и този път той ѝ позволи да я държи. Наклони се към дъщеря си и заговори: