Страйк се движи след ситроена, докато стигнаха Райзингхил Стрийт в Пентънвил, където обектът му паркира и влезе в модерна жилищна сграда от червени тухли вече с двете ръце в джобовете и нищо странно около устата, доколкото Страйк можеше да види. Страйк изчака, докато мъжът влезе, отбеляза си кой прозорец светна пет минути по-късно, подкара отново и малко след това спря на Уайт Лайън Стрийт.
Макар да бе рано, хората вече тръгваха за работа, скрити под чадърите си от неспирния порой. Страйк свали стъклото на прозореца, защото дори той, закоравелият пушач, мразеше колата му да вони на цигари след целонощно дежурство. После, макар езикът вече да го болеше от твърде много пушене, запали и се обади на Сол Морис.
– Казвай, шефе.
Страйк мразеше това обръщение „шефе“, но не измисляше начин да помоли Морис да спре да го използва, без да прозвучи като задръстен тъпак. Каза му:
– Искам да смениш обектите за наблюдение. Днес забрави за Хитреца; току-що последвах нов човек, който прекара нощта у Елинор Дийн. – Даде на Морис адреса. – На втория етаж е, апартаментът най-вляво, като гледаш предната фасада на сградата. Към четиресетгодишен, прошарен, с леко шкембе. Виж какво можеш да откриеш за него, разприказвай съседите, узнай къде работи и го проучи онлайн, та да видиш какви са интересите му. Имам усещането, че той и Шефа на Хитреца посещават жената по една и съща причина.
– Ето защо си главната клечка. Пое наблюдението за една нощ и реши случая.
На Страйк също така му се искаше Морис да престане да го ласкае. Като затвори, седя и пуши известно време, докато вятърът хапеше незащитената му плът и дъждът забиваше в лицето му сякаш ледени иглички. После погледна часовника си, за да е сигурен, че ранобудният му чичо вече е станал, и позвъни на Тед.
– Как си, моето момче? – попита чичо му през пукащата линия.
– Добре, а ти?
– Нормално – отвърна Тед. – Седнал съм да закуся. Джоуни още спи.
– Как е тя?
– Няма промяна. Държи се.
– А как сте с храната? Имате ли достатъчно?
– Храна имаме, не бери грижа – отвърна Тед. – Дребосъкът Дейв Полуърт дойде вчера и надонесе ядене за цяла седмица.
– Как се е добрал до вас, по дяволите? – попита Страйк, който бе наясно, че голям участък помежду къщата на леля му и чичо му и тази на Полуърт беше под повече от метър вода.
– През част от пътя гребал – каза развеселен Тед. – Изкара го да звучи като някое от състезанията му „Айрънмен“, в които участва. Беше с непромокаеми дрехи и раница, пълна с продукти. Един път човек е този Полуърт.
– Такъв е, да – отвърна Страйк и за момент затвори очи. Не беше редно Полуърт да се грижи за леля му и чичо му, а той самият. Трябваше да тръгне по-рано, още щом времето започна да се влошава, но вече от месеци жонглираше с вината пред леля си и чичо си, съпоставена с вината, че увеличава натоварването на сътрудниците си и особено това на Робин. – Тед, ще дойда веднага щом пуснат влаковете.
– Да, знам, че ще го направиш, момчето ми – отвърна Тед. – Не се тревожи за нас. Няма да нося телефона при нея сега, защото има нужда да си почине, но ще ѝ предам, че си се обаждал. Ще се зарадва.
Уморен, гладен и чудещ се къде би могъл да получи закуска, Страйк написа съобщение до Дейв Полуърт с цигара между устните си, като използва прякора, който бе дал на Полуърт още откакто последният бе ухапан от акула на осемнайсетгодишна възраст.
Тед ми каза какво си направил вчера. Никога няма да мога да ти се отплатя за това, Ръфнат. Благодаря ти.
Метна фаса си през прозореца, вдигна стъклото и тъкмо беше включил двигателя, когато телефонът му бипна. Като очакваше отговор от Полуърт без съмнение с въпрос откога е станал такъв лигльо или женка (речникът на Полуърт открай време бе възможно най-далече от политическата коректност), погледна към екрана, вече усмихнат в очакване, но прочете:
Татко иска да ти се обади. Кога ще е удобен момент?
Страйк прочете съобщението два пъти, преди да схване, че е от Ал. Отначало изпита само изненада. После бликнаха гняв и дълбоко негодувание, подобно на неудържим позив за повръщане.
– Върви на майната си – заяви той на телефона на висок глас.
Излезе от пресечката и подкара със стиснати челюсти, като се чудеше защо Рокъби е решил да го подгони тъкмо в този конкретен момент от живота му, когато се тревожеше за роднини, обгрижвали го, без да беше още известно име, та да се хвалят с него. Пътищата за реванш бяха затворени вече, пораженията бяха непоправими; кръвта не беше по-гъста от водата, мамка му. Беше погълнат от мисли за крехката Джоун, с която не го свързваше нито една молекула ДНК, блокирана в къщата си на хълма сред наводнението, кипеше от ярост и чувство за вина.