Едва минути по-късно си даде сметка, че шофира през Клъркънуел. Като зърна отворено кафе на Сейнт Джонс Стрийт, паркира и се отправи през дъжда към топлото и осветено заведение, където си поръча сандвич с яйце и домати. Избра маса до прозореца и седна с лице към улицата, очи в очи със собственото си небръснато и каменно отражение в мокрото стъкло.
Като се изключеше махмурлукът, Страйк рядко страдаше от главоболие, но нещо подобно на такова започваше да се надига в лявата страна на черепа му. Изяде си сандвича, като убеждаваше сам себе си, че храната винаги го кара да се чувства по-добре. После, след като поръча втора чаша чай, извади отново мобилния си телефон и написа отговор на Ал с двойната цел веднъж завинаги да отбие Рокъби и да скрие от своя полубрат и баща си колко много тяхната настойчивост смущаваше душевния му покой.
Не проявявам интерес. Твърде късно е. Не искам да си развалям отношенията с теб, но приеми това „не“ като окончателно.
Изпрати съобщението и мигом потърси нещо друго, което да ангажира уморената му глава. Магазините насреща му бяха украсени в червено и розово: четиринайсети февруари наближаваше. Хрумна му, че не е получавал известия от Шарлот, откакто беше игнорирал съобщението ѝ по Коледа. Дали щеше да му изпрати ново за Деня на свети Валентин? Желанието ѝ за контакт явно се събуждаше по празници и годишнини.
Автоматично, без да обмисля какво прави, но със същото желание за утеха, което го бе тласнало в това кафе, Страйк извади телефона от джоба си и позвъни на Робин, само че номерът беше зает. Отново го прибра, стресиран, тревожен и жадуващ за действие, и си каза, че след като е в Клъркънуел, не е зле да се възползва.
Заведението беше на кратко разстояние пеша от някогашната медицинска служба „Сейнт Джон“. Колко ли от сегашните минувачи, почуди се, бяха живели в района преди четиресет години? Прегърбената старица в шлифер с пазарската количка на карета? Побелелият мъж, опитващ се да спре такси? Може би застаряващият сикх с неговия тюрбан, който пишеше съобщение в движение? Посещавал ли бе някой от тях кабинета на Марго Бамбъро? Би ли се намерил някой да си спомни мръсен брадат мъж с име, подобно на Апълторп, скитал по същите тези улици и настоявал пред непознати, че е убил лекарката?
Блуждаещият поглед на Страйк падна върху човек със странна стойка и подходка на отсрещната страна на улицата. Тънката му рядка коса бе мокра от дъжда и прилепнала към черепа. Нямаше нито горна дреха, нито чадър, носеше фланела с щампа на героя от „Соник: Филмът“. Липсата на палто, леко подскачащата походка, по детински ококорените очи, полуотворената уста, стоическото приемане на факта, че малко по малко ставаше вир-вода: всичко това предполагаше някакъв психически недъг. Мъжът излезе от полезрението на Страйк и в този момент телефонът му зазвъня.
– Здравей. Търси ли ме току-що? – обади се Робин и Страйк изпита известно оттичане на напрежението, което отдаде на чая, прояснил главата му.
– Да, звъннах ти, та да те въведа в курса.
Разправи ѝ историята за мъжа със спортен екип, който бе прекарал нощта у Елинор Дийн.
– И си е закривал устата на тръгване? Това е доста чудато.
– Така е. В тази къща определено се случва нещо странно. Накарах Морис да проучи този нов участник.
– Пентънвил е точно до Клъркънуел – отбеляза Робин.
– И аз се намирам там сега. В кафе на Сейнт Джонс Стрийт. – Страйк бе нападнат от прозявка. – Прощавай... След като съм в района, мисля отново да поразпитам за покойния Апълторп. Да се опитам да открия някой, който помни семейството или знае какво може да се е случило с тях.
– И как ще го направиш?
– Ще се разходя наоколо – отвърна Страйк, който още докато го казваше, си помисли за коляното си. – Ще разпитам в магазини и заведения, които имат вид на съществуващи от дълги години. Знам... – Той потисна нова прозявка. – Вероятността изглежда много слаба, но никой друг не се е обявил за убиец на Марго.
– Не си ли грохнал от умора?
– И по-зле съм бил. Ти какво правиш сега?
– В офиса съм – отвърна Робин. – И имам мъничко новини по случая „Бамбъро“, ако разполагаш с време.
– Казвай – подкани я Страйк, доволен да отложи момента, когато трябваше да излезе обратно под дъжда.
– Ами, първо, получих имейл от съпруга на Глория Конти. Нали се сещаш, рецепционистката, която последна е видяла Марго? Кратък е. „Драги господин Елакот...“