Прочете, че съзвездието Кет, известно и като това на кита, е кръстено на морско чудовище, убито от Персей, когато спасявал Андромеда от морския бог Посейдон. Намираше се в отрязък на небето, известен като „Морето“ поради присъствието на много други съзвездия, свързани с вода, включително Риби, Водолей, водоносеца, и Козирог, козела с рибешка опашка.
Вода навред.
Астрологичните бележки бяха започнали да се вплитат в мисловните му процеси като стара мрежа, захваната от перка. Странната смесица от логика и безсмислици по мнението на Страйк отразяваше притегателната сила на астрологията с ласкателното ѝ и утешително обещание, че нищожните ти грижи са от интерес за Вселената и че звездите или светът на духовете ще те насочат, когато не ти е по силите да се ориентираш чрез упорит труд и здрав разум.
Стига, нареди си строго той. Натисна номера на Айрийн на мобилния си телефон, изчака, докато нейният телефон звънеше, и си го представи до купата с потпури в натруфеното входно антре, с неговите тапети на цветя и дебел розов мокет. И тъкмо когато едновременно с облекчение и съжаление бе решил, че я няма, тя отговори.
– Четири-четири-пет-девет – пропя цифрите.
Джоун също съобщаваше номера на стационарния си телефон, когато вдигнеше слушалката.
– Госпожа Хиксън ли е?
– Да, на телефона.
– Обажда се Корморан Страйк...
– О, здравейте! – възкликна тя, стресната.
– Чудех се дали ще сте в състояние да ми помогнете – заговори Страйк, като извади бележника си и го отвори. – При последната ни среща споменахте пациент на медицинската служба „Сейнт Джон“, за когото си мислехте, че се казва Аптън или Апълторп...
– О, да?
– ... дето твърдял, че...
– ... че е убил Марго, да – прекъсна го тя. – Беше спрял Дороти посред бял ден...
– Да...
– ... но тя го приела като пълни глупости. Казах ѝ: „Ами ако наистина го е направил, Дороти...?“.
– Не открих никого с това име, дето да е живял в района през седемдесет и четвърта година – повиши глас Страйк, – та се питах дали случайно не сте сбъркали името...
– Да, като нищо – отвърна Айрийн. – Мина много време оттогава. Пробвахте ли с телефонния указател. Не, не с указателя – поправи се тя, – с онлайн справки.
– Трудно е да се прави издирване с погрешно име – поясни Страйк, като едва успяваше да въздържа раздразнението и сарказмът да не проличат в тона му. – В момента съм точно до „Клъркънуел Роуд“. Май казахте, че там е живял?
– Ами все там се навърташе, та затова реших така.
– Бил е регистриран при вас, нали? Не помните ли малкото му...
– Почакайте да помисля... Беше нещо като... Гилбърт или... Не, не мога да си спомня. Апълторп? Апълтън? Аптън? Всички го знаеха по външност, защото беше толкова отличаващ се: дълга брада, мръсен... Понякога водеше със себе си и хлапето – продължи Айрийн, вече загряла по темата. – Едно такова странно дете...
– Да, споменахте го...
– ... с грамадни уши. Синът може още да е жив, ала вероятно... сещате се...
Страйк зачака, но Айрийн явно не се канеше да завърши изречението.
– Вероятно...? – подкани я след малко.
– О, сещате се, нейде е.
– Нейде?
– В някой дом или нещо такова – нетърпеливо уточни тя, сякаш Страйк се бе показал тъп и несхватлив. – Личеше си, че няма да израсне читав с този баща наркоман и бавноразвиваща се майка, каквото и да говори Джан. Не е нейна вината, но... в семейството ѝ имаше... други стандарти. А пък и обича да се представи добре пред непознати... то с всички ни е така де... само че вие търсите истината, нали?
Страйк не пропусна да отбележи злобничкия намек към приятелката ѝ, прозиращ през несвързаните фрази.
– Открихте ли Дъкуърт? – прескочи Айрийн на друга тема.
– Даутуейт?
– О, ето каква съм, постоянно го правя, ха-ха-ха. – Колкото и да не ѝ бе драго, че ѝ е позвънил, поне бе някой, с когото да си поговори. – Много бих искала да узная какво се е случило с него, той беше съмнителен тип, много съмнителен. Джан смекчи нещата пред вас, но да знаете, беше твърде разочарована, когато се оказа, че той е гей. Имаше слабост към него. Е, тя беше твърде самотна в началото на познанството ни. С Еди се опитвахме да я уредим с някого...