– Да, казахте го...
– ... но мъжете не искаха да се нагърбват с чуждо дете, пък и Джан беше малко... Знаете, когато една жена е била дълго сама... не е точно отчаяна, но малко нещо лепка... Лари не възразяваше, но той пък и не беше...
– Исках да ви питам още нещо.
– ... само дето и той не искаше да се ожени за нея. Беше минал през мъчен развод и...
– Става дума за Лемингтън Спа...
– Сигурно сте проверили в Богнър Реджис?
– Моля? – учуди се Страйк.
– За Даутуейт. Защото той отиде в Богнър Реджис. Във ваканционно селище.
– В Клактън он Сий – поправи я Страйк. – В случай че не е бил и в Богнър Реджис освен там.
– Освен къде?
Господи, мили боже.
– Кое ви кара да мислите, че Даутуейт е бил някога в Богнър Реджис? – попита Страйк бавно и ясно, докато потъркваше челото си.
– Мислех... не беше ли отишъл там в някакъв момент?
– Не и доколкото аз знам, но ни е известно, че е работил в Клактън он Сий в средата на осемдесетте години.
– О, това трябва да е било. Да, някой ми го спомена, но нали и двете места са старомодни морски курорти...
Страйк добре помнеше, че бе попитал Айрийн и Джанис дали имат представа къде е отишъл Даутуейт, след като е напуснал Клъркънуел, и че двете бяха отвърнали отрицателно.
– Откъде научихте, че е отишъл да работи в Клактън он Сий? – попита я.
– Джан ми каза – отвърна Айрийн след моментна пауза. – Да, Джан трябва да е била. Тя му беше съседка, познаваше го отблизо. Да, мисля, че се бе опитала да научи къде е отишъл, след като напусна Пърсивал Стрийт, защото беше разтревожена за него.
– Но това е било единайсет години по-късно – каза Страйк.
– Кое?
– Отишъл е в Клактън он Сий единайсет години след като е напуснал Пърсивал Стрийт – поясни Страйк. – Когато ви попитах двете знаете ли къде е отишъл...
– Питахте къде е сега – натърти Айрийн. – Дали знаем къде е сега. Нямам представа. Впрочем проучихте ли я тази работа с Лемингтън Спа? – После тя се засмя и възкликна: – Все морски градове! Не, почакайте, Лемингтън Спа не е на морето, нали? Но знаете какво имам предвид, пак вода... Обожавам вода... Грийнич... Еди знаеше, че ще харесам тази къща, като видя, че се продава... Та имаше ли нещо в историята с Лемингтън Спа, или Джан си я е измислила?
– Госпожа Бийти не си я е измислила – отвърна Страйк. – Господин Рамидж определено е видял изчезнала...
– О, не исках да кажа, че Джан ще си го измисли преднамерено, нищо такова – започна да противоречи Айрийн сама на себе си. – Просто си рекох, че е странно място Марго да се появи там, в Лемингтън... Та открихте ли някаква връзка? – попита тя с лековат тон.
– Още не – отговори Страйк. – Да сте си спомнили нещо за Марго и Лемингтън Спа?
– Аз? Боже мой, не, откъде да знам защо тя би отишла там?
– Понякога хората си припомнят разни неща, след като сме разговаряли...
– Приказвахте ли с Джан оттогава?
– Не – отвърна Страйк. – Знаете ли кога се връща тя от Дубай?
– Не – каза Айрийн. – Не бих се отказала и аз да поседя на слънце при тази наша зима тук... А Джан просто няма да се възползва, тя не се пече. Отгоре на това пътува дотам с икономична класа, това не бих го издържала... А и как ли ще изтърпи снаха си цели шест седмици. Колкото и да се разбират, това си е...
– Е, няма да ви задържам повече, госпожо Хиксън.
– Добре, желая ви късмет с всичко.
– Благодаря – отвърна той и затвори.
Дъждът барабанеше по прозореца. С въздишка Страйк се надигна да иде до тоалетната на кафето за дълго отлаганото облекчаване.
Тъкмо плащаше сметката си, когато зърна мъжа с фланелата със „Соник: Филмът“ отново да минава покрай витрината, този път по отсамния тротоар. Връщаше се обратно в посоката, от която беше дошъл, с два издути пазарски плика „Теско“ в ръце. Движеше се със същата леко подскачаща походка, косата му беше все така прилепена към черепа, устата – все така полуотворена. Страйк го проследи с поглед, докато отминаваше, като гледаше как дъждът се оттича от пазарските му пликове и от особено големите уши.
38
Държа я дълго в тайната си хижа в плен,
та плътската си страст да храни,
додето с времето порасна плод в утробата ѝ
и тя роди момче на своя тъмничар.
Като се питаше възможно ли е да е извадил такъв късмет, Страйк остави бакшиш на масата и забърза навън под проливния дъжд, обличайки палтото си в движение.
Ако психически нередовният човек в мократа фланела със „Соник“ наистина бе детето с големи уши, обхождало някога тези улици с ексцентричния си родител, вероятно бе живял в този участък на Клъркънуел от четиресет години. Страйк си даде сметка, че хората го правеха понякога, особено ако имаха подкрепа на това място и ако целият им свят се заключаваше между няколко познати улици. Мъжът още беше в полезрението му, отправил се бе към „Клъркънуел Роуд“ под безмилостния дъжд, като нито бързаше, нито правеше опит да се запази от струите. Страйк вдигна яката на палтото си и го последва.