След като измина още малко разстояние по Сейнт Джонс Стрийт, обектът на Страйк зави вдясно покрай железария на ъгъла и се отправи по „Албемарл Уей“, късата улица със стара червена телефонна кабина в другия край и високи непрекъснати сгради от двете страни. Интересът на Страйк се усили.
Точно след железарията мъжът остави пликовете си на мокрия тротоар и извади ключ. Страйк продължи да върви, защото нямаше къде да се скрие, но на минаване записа в бележника си номера над вратата. Възможно ли бе покойният Апълторп да е живял тъкмо в този апартамент? Не беше ли му хрумнало на Страйк, че „Албемарл Уей“ представляваше обещаващо място, където да причакаш жертва? Може би не чак тъй добро като „Пасинг Али“, нито тъй удобно като апартаментите по „Джерусалем Пасидж“, но далеч по-добро от оживения „Клъркънуел Грийн“, където Талбът бе уверен, че Марго се е борила с преоблечения Денис Крийд.
Страйк чу външната врата да се хлопва зад мъжа с големите уши и забърза назад. Тъмносинята врата имаше нужда от пребоядисване. До нея имаше малък звънец, под който бе залепен лист с принтирана фамилия: „Аторн“. Възможно ли бе тъкмо нея Айрийн да е изопачила в Апълторп, Апълтън или Аптън? И тогава Страйк забеляза, че мъжът бе оставил ключа в ключалката.
С чувството, че може би е гледал с неуместно пренебрежение на загадъчните похвати на Вселената, Страйк измъкна ключа и натисна звънеца, който прозвуча силно вътре. За миг или два не се случи нищо, после вратата се отвори и пред него застана мъжът с мократа фланела „Соник“.
– Оставили сте това в ключалката – уведоми го Страйк и протегна ключа.
Мъжът заговори към третото копче на палтото на Страйк, вместо да го погледне в очите.
– Направих го и преди, а Клеър каза повече да не се повтаря – избъбри той и протегна ръка за ключа, който Страйк му даде.
Мъжът понечи да затвори вратата.
– Името ми е Корморан Страйк. Дали е възможно да вляза, за да поговорим за баща ви? – каза Страйк, като не точно запречи прага с крак, но беше готов да го стори при нужда.
Бледото лице на дългоухия изпъкваше на фона на тъмния коридор.
– Татко ми Гуилерм почина.
– Да, знам – отвърна Страйк.
– Той ме е разхождал на раменете си.
– Наистина ли?
– Да, мама ми го каза.
– Сам ли живеете?
– Живея с мама.
– Тя Клеър ли се казва?
– Не. Дебора.
– Аз съм детектив – каза Страйк и извади визитка от джоба си. – Името ми е Корморан Страйк и много искам да говоря с майка ви, ако е възможно.
Мъжът не взе визитката, но я погледна с крайчеца на окото си. Страйк подозираше, че не може да чете.
– Дали ще е възможно? – попита отново Страйк, докато студеният дъжд продължаваше да го мокри.
– Да, добре. Може да влезете – отвърна мъжът все така на копчето на палтото му и отвори вратата докрай, та да пусне детектива.
Без да изчака да види дали Страйк го следва, пое по тъмното стълбище вътре.
Страйк изпита известно угризение, задето се възползваше от уязвимостта на човек като Аторн, но не можеше да устои на перспективата да огледа апартамента, където самообявилият се за убиец на Марго Бамбъро бе живял през 1974 година. След като внимателно избърса крака в изтривалката, Страйк затвори вратата зад себе си, при което видя две писма на пода, докато синът на семейството просто ги бе отминал – върху единия плик имаше влажна следа от обувка. Страйк вдигна писмата и се качи по незастланото дървено стълбище, над което висеше гола и неработеща електрическа крушка.
Докато се качваше, Страйк се позабавлява с фантазията за апартамент, в който от четиресет години не е влизал друг, освен обитателите му, със заключени шкафове и стаи или дори – не да не се беше случвало – скелет, лежащ съвсем на показ. За част от секундата, когато стъпи на площадката, надеждите му лумнаха: печката в малката кухня насреща имаше вид, като да датира от седемдесетте години, както и кафявите плочки на стената, но за беда от детективска гледна точка жилището изглеждаше спретнато и миришеше на чисто и свежо. По вехтия килим с оранжеви и кафяви шарки дори още личаха следи от прахосмукачка. Пликовете „Теско“, чакащи да бъдат опразнени, бяха върху поиздраскан, но съвсем наскоро мит линолеум.