Вдясно от Страйк имаше отворена врата към малка дневна. Мъжът, когото беше следвал, стоеше вътре, изправен пред много по-възрастна жена, която плетеше, настанена в кресло до прозореца. Тя изглеждаше стъписана, както можеше да се очаква, като видя едър непознат в коридора си.
– Иска да говори с теб – съобщи мъжът.
– Само ако това няма да ви притесни, госпожо Аторн – подвикна Страйк от площадката. Щеше му се Робин да е с него. На нея много ѝ се удаваше да успокоява тревожни жени. Спомни си как Джанис спомена конкретно за тази, че страдала от агорафобия. – Името ми е Корморан Страйк и исках да ви задам няколко въпроса за мъжа ви. Но ако не желаете, то се знае, веднага ще си тръгна.
– Студено ми е – обяви на висок глас мъжът.
– Преоблечи се – посъветва го майка му. – Намокрил си се. Защо не си сложи палтото?
– Много ме стяга, глупава жено – отвърна той.
Обърна се и излезе от стаята, като мина покрай Страйк, който се отдръпна, за да го пропусне. Синът на Гуилерм изчезна в стаята насреща, на чиято врата с боядисани дървени букви бе изписано име – „Самхайн“.
Майката на Самхайн също като сина си не си падаше по контакта с очи. Накрая, загледана в коленете на Страйк, каза:
– Ами добре, влезте.
– Много ви благодаря.
Две вълнисти папагалчета, едното синьо, другото зелено, чуруликаха в клетка в ъгъла на дневната. Майката на Самхайн плетеше одеяло от отделни парчета на една кука. Няколко завършени квадратни мотива бяха струпани на перваза на прозореца до нея, а в краката ѝ имаше кошничка с прежда. На голяма отоманка срещу канапето бе разположено голямо килимче с пъзел. Пъзелът бе с еднорози и бе завършен на две трети. Като цяло стаята бе много по-спретната и подредена от тази на Грегъри Талбът.
– Получили сте писма – съобщи ѝ Страйк и вдигна влажните пликове насреща ѝ.
– Вие ги отворете.
– Не смятам, че е редно...
– Вие ги отворете – повтори тя.
Имаше същите големи уши като Самхайн и същата леко обратна захапка. Въпреки тези несъвършенства имаше миловидност в мекото ѝ лице и тъмните очи. Дългата ѝ, грижливо сплетена коса беше бяла. Трябва да бе поне на шейсет, но гладката ѝ кожа бе като на много по-млада жена. Имаше някакво странно извънземно излъчване, седнала край осеяния с дъждовни капки прозорец с куката си за плетене, изолирана от света. Страйк се почуди дали тя може да чете. Стори му се безвредно да отвори пликовете, които очевидно бяха циркулярни писма, и го направи.
– Пратили са ви каталог за семена – съобщи той, като ѝ го показа – и писмо от магазин за мебели.
– Не ги искам – каза жената до прозореца, като все така приказваше на крака на Страйк. – Може да седнете – добави.
Той се придвижи предпазливо между дивана и отоманката, която като самия Страйк бе твърде голяма за тази малка стая. След като успя да не размести огромния пъзел, настани се на уважително разстояние от плетящата жена.
– Това – посочи Страйк последното писмо – е за Клеър Спенсър. Познавате ли я?
Писмото нямаше щемпел. Ако се съдеше по обратния адрес на гърба, беше от собственика на железарията долу.
– Клеър е социалната ни работничка – отвърна тя. – Може да го отворите.
– Не мисля, че е редно – отбеляза Страйк. – Ще го оставя за Клеър. Вие сте Дебора, нали?
– Да – промърмори тя.
Самхайн отново се появи на прага. Сега беше бос, но със сухи джинси и нова фланела, този път със Спайдърмен отпред.
– Ще прибера продуктите в хладилника – съобщи той и отново изчезна.
– Вече Самхайн пазарува – поясни Дебора по посока на обувките на Страйк.
Макар и плаха, не изглеждаше да проявява неохота да разговаря с него.
– Дебора, дойдох да говорим за Гуилерм – каза Страйк.
– Няма го тук.
– Не, аз...
– Той умря.
– Да – кимна Страйк. – Съжалявам. Тук съм, защото лекар от медицинската служба...
– Доктор Бренър – изрече тя мигом.
– Нима помните доктор Бренър? – изненада се Страйк.
– Не го харесвах – сподели тя.
– Аз всъщност исках да ви питам за друг лекар...
Самхайн пак цъфна на вратата и високо попита майка си:
– Искаш ли топло какао, или не?
– Искам.
– Вие искате ли топло какао, или не? – обърна се Самхайн към Страйк.
– Да, моля – отвърна Страйк, ръководен от принципа, че в такива ситуации трябваше да се приемат всички дружелюбни жестове.
Самхайн се отдалечи. Дебора спря да плете, посочи към нещо право насреща си и каза: