– Кой беше? – попита Дебора Самхайн.
– Блуи – отвърна той. – Блуи е по-умен от Били Боб.
Страйк ги изчака да изгубят интерес към папагалчетата, което отне няколко минути. Когато двамата Аторн отново върнаха интереса си към горещото какао, той каза:
– Доктор Бамбъро е изчезнала и аз се опитвам да разбера какво ѝ се е случило. Чух, че Гуилерм е говорил за нея, след като вече я е нямало.
Дебора не каза нищо. Трудно бе да се отгатне дали слушаше, или умишлено го бе игнорирала.
– Чух – продължи Страйк, тъй като нямаше смисъл да го премълчава, та нали това бе причината да е тук, – че Гуилерм е разправял на хората как той я е убил.
Дебора хвърли поглед към лявото ухо на Страйк, после отново го насочи към какаото си.
– Вие сте като Тюдор – каза тя. – Всичко знаете. Сигурно го е направил – добави спокойно.
– Искате да кажете, че го е разправял на хората? – предпазливо попита Страйк.
Тя не отговори.
– Или мислите, че той е убил докторката?
– Татко ми Гуилерм магията ли ѝ направи? – попита Самхайн майка си. – Татко ми Гуилерм не е убил тази жена. Чичо ми Тюдор ми разправи какво е станало наистина.
– Какво ти каза чичо ти? – попита Страйк, като се обърна от майката към сина, но Самхайн си беше натъпкал устата с шоколадова бисквита, затова Дебора продължи историята.
– Веднъж ме събуди, както спях. Беше тъмно. Каза ми: „Убих една жена по погрешка“. Отвърнах му: „Сънувал си лош сън“. Той каза: „Не, не, убих я, но без да искам“.
– И ви събуди, за да ви го съобщи?
– Събуди ме, много беше разтревожен.
– Но вие сте го помислили само за лош сън?
– Да – отвърна Дебора, ала след миг или два добави: – Може пък и да я е убил, умееше да прави магии.
– Ясно – изрече неискрено Страйк, после пак се обърна към Самхайн.
– Чичо ти Тюдор какво каза, че се е случило с докторката?
– Това не мога да ви го кажа – внезапно се ухили Самхайн. – Чичо Тюдор заръча да не го казвам. Никога. – Но продължаваше да се подсмихва дяволито, доволен, че има тайна. – Татко ми Гуилерм го е правил това – продължи той и посочи към египетския символ на стената.
– Да, майка ти ми каза – отвърна Страйк.
– Не го харесвам – все така спокойно заяви Дебора. – Аз обичам стената навсякъде да е еднаква.
– Аз пък го харесвам, защото така е различно от другите стени – възрази Самхайн. – Ти си глупава жена – добави разсеяно.
– Чичо ти Тюдор... – подхвана Страйк, но Самхайн, вече изял бисквитата си, се изправи и излезе от стаята, като поспря на прага, колкото да изрече високо:
– Клеър казва, че е хубаво, дето още са ми останали неща от Гуилерм!
Скри се в стаята и решително затвори вратата зад себе си. С чувството, че току-що е видял златна монета да се изтъркулва през решетките на шахта, Страйк отново се обърна към Дебора.
– Вие знаете ли какво е казал Тюдор, че се е случило с докторката?
Тя поклати глава без никакъв интерес. Страйк погледна с надежда към вратата на стаята на Самхайн. Оставаше си затворена.
– Спомняте ли си как каза Гуилерм, че е убил докторката? – попита той Дебора.
– Рече, че магията му я е убила, а после я е отнесла.
– Отнесла я, значи?
Внезапно вратата на Самхайн отново се отвори и той се дотътри в стаята с книга без корици в ръка.
– Дебора, нали това е книгата с магии на татко ми Гуилерм?
– Тя е, да – потвърди Дебора.
Вече си беше изпила какаото. Остави празната чаша и отново взе куката си за плетене.
Самхайн мълчаливо подаде книгата на Страйк. Макар корицата да липсваше, титулната страница беше непокътната. „Магът“ от Франсис Барет. Страйк остана с впечатлението, че му се оказва почит с връчването на книгата, така че я прелисти с изражение на силен интерес, като главната му цел беше да зарадва Самхайн и да го държи наблизо за още въпроси.
През няколко страници по-навътре имаше кафяво петно. Страйк спря да разлиства, за да го разгледа по-отблизо. Подозираше, че е засъхнала кръв, която беше замазала няколко от редовете.
Заявявам, че онези, които ходят в съня си, не са водени от нищо друго, освен от духа на кръвта и тогава човекът може да върви, да върши дела, да изкачва стени и да постига неща, невъзможни за будните.
– С тази книга може да се правят магии – каза Самхайн. – Но тя е моя книга, защото беше на татко ми Гуилерм, а сега е моя.
Преди Страйк да я е разгледал по-нататък, протегна ръка, внезапно решил ревниво да пази притежанието си. Страйк му я върна, а Самхайн я притисна с една ръка до гърдите си, докато се наведе да си вземе трета шоколадова бисквита.