– Стига толкова, Сами – обади се Дебора.
– Аз ходих под дъжда, за да ги купя – произнесе високо Самхайн. – Мога да ям колкото искам. Глупава жено. Ти, глупава жено.
Ритна отоманката, при което голото стъпало го заболя и това засили внезапния му детински гняв. Зачервен, огледа стаята. Страйк предположи, че търсеше нещо, което да дръпне от мястото му, а може би и да счупи. Изборът му падна върху папагалчетата.
– Ще отворя клетката – заплаши той майка си, като я сочеше с пръст.
Пусна „Магът“ да падне върху дивана и се покачи на него, надвесен над Страйк.
– Не, недей – мигом се притесни Дебора. – Не прави това, Сами!
– И ще отворя прозореца – заяви Самхайн, като се опита да се разходи по дивана, но бе блокиран от Страйк. – Ха-ха-ха. Глупава жено.
– Не... Самхайн, недей! – избъбри уплашено Дебора.
– Не ти трябва да отваряш клетката – намеси се Страйк, като се изправи и застана пред нея. – Нали не искаш папагалчетата ти да отлетят? Няма да се върнат.
– Знам, че няма – рече Самхайн. – Предишните не се върнаха.
Ядът му като че се уталожи също тъй бързо, както бе дошъл, пред лицето на разумно възражение. Още стъпил на дивана, той повтори намусено:
– Аз излязох на дъжда. Аз ги купих.
– Имате ли телефонния номер на Клеър? – обърна се Страйк към Дебора.
– В кухнята е – отвърна тя, без да попита защо му е.
– Ще ми покажеш ли къде е кухнята? – помоли Страйк Самхайн, макар да знаеше много добре.
Целият апартамент бе голям колкото дневната на Айрийн Хиксън.
Самхайн се мръщи няколко мига по посока кръста на Страйк, после отговори:
– Ами добре.
Извървя дивана по цялата му дължина, после скочи от края му с трясък, при който библиотеката се разлюля, и мигом посегна към бисквитите.
– Ха-ха-ха – взе да дразни майка си, награбил бисквити и в двете си ръце. – Взех ги. Глупава жено. Глупава жено.
Излезе от стаята. Докато се провираше помежду дивана и отоманката, Страйк се наведе да вземе изпуснатата от Самхайн книга „Магът“ и я пъхна под палтото си. Плетящата кротко край прозореца Дебора Аторн не забеляза нищо.
На кухненската стена с кабърче беше забоден кратък списък с имена и номера. Страйк бе доволен да види, че няколко души се интересуваха от благосъстоянието на Дебора и Самхайн.
– Кои са тези хора? – попита той, но Самхайн вдигна рамене и Страйк потвърди подозренията си, че Самхайн не може да чете, без значение колко се гордееше с „Магът“.
Той снима списъка с телефона си, после се обърна към Самхайн.
– Много ще ми помогнеш, ако ми кажеш какво ти съобщи чичо ти Тюдор, че се е случило с докторката.
– Ха-ха-ха – рече Самхайн, като разви нова бисквита „Пингвин“. – Не казвам.
– Чичо ти Тюдор явно ти е имал голямо доверие, щом ти е казал.
Известно време Самхайн дъвка в мълчание, после преглътна, гордо вирна брадичка и отсече:
– Да.
– Хубаво е хората да ти доверяват важна информация.
На Самхайн явно му се понрави това твърдение. Изяде си бисквитата и за пръв път погледна Страйк в лицето. Детективът остана с впечатлението, че на Самхайн му се харесваше присъствието на друг мъж в апартамента.
– Аз съм го правил това – изтърси внезапно, като отиде до мивката и взе малка глинена съдинка, в която бяха поставени четка и гъба за миене. – Във вторник ходя на курс и там изработваме разни неща. Ранджит ни учи.
– Отлична работа – похвали го Страйк, като я взе от него и я разгледа. – Ти къде беше, когато чичо ти разправи какво е станало с доктор Бамбъро?
– На футбол – отвърна Самхайн. – И това аз съм го правил – съобщи на Страйк, като взе закрепената с магнит за хладилника дървена рамка. В нея имаше неотдавнашна снимка на Дебора и Самхайн с по едно папагалче, кацнало на пръстите им.
– Много е хубава – залюбува ѝ се Страйк.
– Да – отвърна Самхайн, като я взе от него и пак я шляпна на хладилника. – Ранджит каза, че моята е най-хубавата. Бяхме на футбол и чух чичо Тюдор да казва на приятеля си.
– Аха – промърмори Страйк.
– А после ми заръча: „На никого няма да казваш“.
– Ясно – отвърна Страйк. – Но ако кажеш на мен, ще мога да успокоя семейството на докторката. Те тъгуват силно, мъчно им е за нея.
Самхайн хвърли още един кратък поглед към лицето на Страйк.
– Тя не може да се върне вече. След като умрат, хората не се съживяват.
– Така е – отвърна Страйк. – Но е хубаво семействата им да знаят как е станало и къде са отишли.