– Татко ми Гуилерм умря под моста.
– Да.
– Чичо ми Тюдор умря в болницата.
– Ето, виждаш ли? – каза Страйк. – Хубаво е да знаеш, нали?
– Да – отвърна Самхайн. – Аз знам какво е станало.
– Именно.
– Чичо Тюдор ми каза, че Нико и момчетата му го направили.
Прозвуча почти безразлично.
– Можеш да го кажеш на семейството ѝ – обяви Самхайн, – но на никого друг.
– Точно така – отвърна Страйк и мозъкът му работеше бързо. – Тюдор знаеше ли как са го направили Нико и момчетата му?
– Не. Само знаеше, че са го направили.
Самхайн взе нова бисквита. Явно нямаше какво повече да каже.
– Мога ли да използвам тоалетната?
– Кенефа ли? – попита Самхайн с уста, пълна с шоколад.
– Да, кенефа – потвърди Страйк.
Също като останалата част от апартамента банята беше стара, но идеално чиста. Беше със зелени тапети на розови фламинги, очевидно датиращи от седемдесетте години и сега, четиресет години по-късно, представляваха моден кич. Страйк отвори шкафчето, намери пакет с бръснарски ножчета, извади едно и изряза изцапаната с кръв страница на „Магът“ с точен замах, после я сгъна и я прибра в джоба си.
Навън на площадката върна книгата на Самхайн.
– Беше я оставил на пода.
– О – промълви Самхайн. – Благодаря.
– Няма да сториш нищо на папагалчетата, като си тръгна, нали?
Самхайн насочи поглед към тавана с лека усмивка.
– Няма, нали? – настоя Страйк.
– Няма – отговори накрая Самхайн.
Страйк се върна на прага на дневната.
– Ще си тръгвам вече, госпожо Аторн – каза. – Много ви благодаря, че говорихте с мен.
– Довиждане – отвърна Дебора, без да го погледне.
Страйк тръгна надолу по стълбите и излезе на улицата. След като се озова навън, постоя за миг под дъжда, като разсъждаваше усилено. Толкова необичайно неподвижен бе, че една минувачка се обърна да го изгледа.
След като стигна до решение, Страйк свърна вляво и влезе в железарията точно под апартамента на семейство Аторн.
Навъсеният мъж с престилка зад щанда вдигна глава при появата му. Едното му око беше по-голямо от другото и това му придаваше странно злонамерен вид.
– Добър ден – поздрави Страйк. – Тъкмо идвам от жилището на Аторн горе. Доколкото схващам, искате да говорите с Клеър Спенсър?
– Кой сте вие? – попита железарят със смесица от изненада и агресивност.
– Приятел на семейството – отвърна Страйк. – Може ли да попитам защо пускате писма до социалната им работничка под тяхната входна врата?
– Защото в проклетата социална служба не си вдигат телефоните – озъби се мъжът. – А с онези там няма смисъл да се говори, нали? – добави той и посочи с пръст към тавана.
– Има ли проблем, за който бих могъл да помогна?
– Съмнявам се – отвърна кратко железарят. – Сигурно сте много доволен от ситуацията, след като сте приятел на семейството. Никой няма право да им бърка в джоба освен мен, а? Набързо покриваме работата и друг да плаща сметката, а?
– В какво точно се състои покриването? – поинтересува се Страйк.
Железарят бе готов на драго сърце да обясни. Апартаментът горе, каза той на Страйк, дълго време представлявал риск за здравето с натрупаните от много години вещи и бил същински магнит за вредни гризачи. В един справедлив свят не той трябвало да поема разноските, задето живее под две безнадеждни откачалки...
– Говорите за мои приятели – припомни му Страйк.
– Ами тогава вие го направете – изръмжа онзи. – Вие платете майка си и баща си за третиране срещу плъхове. Таванът ми е увиснал под тежестта на мръсотията им...
– Бях горе и там е съвсем...
– Защото се задействаха миналия месец, като заплаших, че ще ги съдя! – прекъсна го железарят. – Дойдоха някакви братовчеди от Лийдс. Дотогава никой и пръста не си мръдваше. Като пристигнах в понеделник сутринта, всичко бяха лъснали. Бързо бяха действали, негодниците.
– Нали сте искали апартаментът да се почисти?
– Искам компенсация за парите, които ми се наложи да похарча! Конструктивни повреди, сметки към санитарната служба за борба с вредители. Не е редно тия двамата да живеят без надзор, не са редовни, мястото им е в дом! Ако трябва, ще отнеса въпроса в съда!
– Ще ви дам един приятелски съвет – усмихна се Страйк. – Ако се държите към семейство Аторн по начин, който бих приел за враждебен, приятелите им ще се погрижат вие да се озовете пред съда. Приятен ден – добави и пое към вратата.
Фактът, че апартаментът на семейство Аторн неотдавна е бил разчистен от услужливи роднини, сочеше, че останките на Марго Бамбъро не са били скрити там. От друга страна, Страйк се бе сдобил с петно кръв и слух – повече от онова, с което бе разполагал преди час. Макар все още да не бе склонен да приеме свръхестествена намеса, трябваше да признае, че изборът му тази сутрин да закуси в кафе на Сейнт Джонс Стрийт е бил, меко казано, сполучлив.