– Добре – кимна Страйк. – Ами това изглежда като първата ни солидна следа: връзка между Хитреца и случващото се в къщата на Елинор Дийн.
Робин, която бе прекарала по-предишната нощ седнала в ландроувъра си пред къщата на Елинор, се намеси:
– Може да не е от значение, но Елинор получи пратка от „Амазон“ вчера сутринта. Два големи кашона. Изглеждаха леки, но...
– Трябва да обявим залози – обърна се Морис към Страйк, като пресече думите на Робин. – Залагам двайсетачка, че ги забавлява със садомазо.
– Така и не разбрах какво им харесва да ги бият с камшик – обади се Баркли замислено. – Аз, като искам да ме заболи, забравям да изнеса боклука.
– Тя има някак майчински вид, не мислите ли? – коментира Хъчинс. – Аз ако имах парите на Шефа на Хитреца, щях да подбера някоя по-така...
Нарисува с пръсти във въздуха стройна фигура. Морис се разсмя.
– Вкусове разни – отбеляза Баркли. – Един мой приятел от армията не поглеждаше мацка под осемдесет кила. Викахме му Ценителя на свинско.
Мъжете се разсмяха. Робин се усмихна само защото Баркли я гледаше, а тя харесваше Баркли, само че се чувстваше прекалено уморена и деморализирана, та да се забавлява истински. Пат имаше на лицето си изражение на отегчена търпимост в дух „Мъже, какво да ги правиш“.
– Уви, налага се да се върна в Корнуол в неделя – заговори Страйк, – и много добре разбирам...
– И как смяташ да се добереш до Корнуол? – смая се Баркли, а в това време прозорците се разтресоха от силния вятър.
– С джип – отвърна Страйк. – Леля ми умира. Очевидно ѝ остават броени дни.
Робин погледна стреснато Страйк.
– Много добре разбирам, че така оголвам фронта – продължи Страйк с делови тон, – но няма какво да се направи. Мисля, че си струва да държим под око самия ШХ. Морис ще поразузнае за мъжа от фитнес залата, а останалите ще се редувате да наблюдавате къщата на Елинор Дийн. Освен ако някой няма да добави нещо... – Страйк спря и изчака за коментари. Мъжете поклатиха глави, а Робин, твърде уморена да споменава отново кашоните от „Амазон“, запази мълчание. – Да преминем към Пощенската картичка.
– Имам новини – изрече лаконично Баркли. – Върнала се е на работа. Говорих с нея. Твоята жена – кимна той към Робин. – Ниска, с големи кръгли очила. Замотах се около нея и взех да задавам въпроси.
– За какво? – попита Морис и се подсмихна.
– За ефекта на светлината в пейзажите на Джеймс Дъфийлд Хардинг – отвърна Баркли. – Да не мислиш, че съм я питал кой отбор от Шампионската лига харесва?
Страйк се засмя, а този път и Робин, доволна, че Морис бе сложен на мястото му.
– Ами да, прочетох справката до картината и скрит зад ъгъла, го издирих в Гугъл с телефона си – продължи Баркли. – Просто исках да докарам нещата до разговор за синоптичната обстановка. И тъй, след като две минути си приказвахме за „светлината в картината и надвисналото небе“, тя сама заприказва за нашия приятел синоптика. Поруменя, като го спомена. Каза как му описала предишната седмица картина като „тип Търнър“. Тя е, няма съмнение – обърна се към Робин. – Искаше да го спомене просто заради удоволствието да му каже името. Тя е Пощенската картичка.
– Отлична работа – похвали Страйк жителя на Глазгоу.
– Победата е на Робин – отбеляза Баркли. – Тя я нацели, аз просто се включих.
– Благодаря, Сам – натъртено изрече Робин, без да поглежда Страйк, който не пропусна да регистрира тона и изражението ѝ.
– Прав си – съгласи се Страйк. – Браво и на двамата.
Тъй като си даваше сметка, че е бил рязък с Робин по време на срещата им относно случая „Бамбъро“, Страйк се постара да се реваншира, като поиска мнението ѝ с кого от клиентите в списъка на чакащи да се свържат, след като случаят „Пощенска картичка“ беше вече решен. Тя предложи брокерката от Стоковата борса, която подозираше, че мъжът ѝ спи с бавачката им.
– Чудесно – кимна Страйк. – Пат, би ли се свързала с нея да ѝ съобщиш, че сме готови да я поемем, ако тя все още иска наблюдение над него. Ако нямате нищо друго...
– Аз имам – обади се Хъчинс, обикновено най-мълчаливият в агенцията. – Става дума за онзи филм, който искаше да предам в полицията.
– А, да – каза Страйк. – Има ли новини?
– Моят приятел ми позвъни снощи. Нищо не може да се направи по въпроса. Никакви обвинения не може да се повдигнат вече.
– И защо така? – попита Робин.
Прозвуча по-гневно, отколкото беше възнамерявала. Всички мъже впериха очи в нея.
– Защото лицата на извършителите са скрити – отвърна Хъчинс. – Налице е само онази ръка, която се появява за момент, но не може да се изгради обвинителна теза само въз основа на пръстен, дето не е и на фокус.