– Не ти ли беше казал твоят приятел, че филмът е иззет при обиск на един от бардаците на Ричи Мръсника?
– Той така мисли – поправи я Хъчинс. – Не може да се свали ДНК от толкова стара кутия, държана в барака и на тавана и пипана от сто души. Не става. Жалко – добави той безразлично, – но това е положението.
Страйк чу телефона си да звъни на партньорското бюро, където го бе оставил. Разтревожен, че може да е Тед, се извини на присъстващите и се оттегли във вътрешния офис, като затвори вратата зад себе си.
На екрана не се бе изписало име на обаждащия се.
– Корморан Страйк.
– Здравей, Корморан – прозвуча непознат дрезгав глас. – Джони е.
Настъпи кратко мълчание.
– Баща ти – добави Рокъби.
Страйк, чието уморено съзнание бе запълнено с Джоун, с трите активни случая на агенцията, с вина, че мърмори на съдружничката си, и с логистичните трудности, пред които изправяше служителите си, като отново зачезваше в Корнуол, не отговори нищо. Чуваше през междинната врата как екипът продължаваше да обсъжда шестнайсетмилиметровия филм.
– Исках да си побъбрим – каза Рокъби. – Може ли?
Внезапно Страйк се почувства безтелесен, напълно откъснат от всичко – от офиса, от умората си, от грижите, изглеждали тъй важни преди секунди. Сякаш съществуваше единствено гласът на баща му и нищо друго не бе напълно реално освен адреналина на Страйк и първичното желание да остави отпечатък, който Рокъби дълго да не забрави.
– Слушам – каза той.
Ново мълчание.
– Чуй – с известна неловкост заговори Рокъби, – не искам да правим това по телефона. Нека се видим. Прекалено много време мина. Да му турим пепел. Хайде да се срещнем и... Искам... това не може да продължава повече. Тази проклета вражда или каквото е там.
Страйк не каза нищо.
– Ела у дома – предложи Рокъби. – Да поговорим и... Вече не си дете. Всяка история си има две страни. Нищо не е черно и бяло.
Направи пауза.
Страйк все така мълчеше.
– Гордея се с теб, знаеш ли това? – каза Рокъби. – Адски много се гордея с теб. С всичко, което направи, и...
Изречението замря. Страйк се взираше напълно неподвижен в празната стена насреща си. Навън Пат се смееше на нещо, казано от Морис.
– Чуй – повтори Рокъби вече с искрица раздразнение, защото той бе човек, който бе свикнал да му играят по свирката. – Разбирам, честна дума, но какво мога да направя? Нямам машина на времето. Ал ми предаде какво си казал, но има куп неща, които не знаеш за майка си и всичките ѝ проклети мъже. Ако просто дойдеш тук, ще пийнем и ще си разправим всичко. И – пусна тънък намек Рокъби – може би ще мога да ти помогна с нещо, което искаш да имаш, нещо като залог за мир, отворен съм за предложения...
Във външния офис Хъчинс и Баркли вече си тръгваха всеки към своите задачи. Робин си мислеше единствено колко много иска да се прибере у дома. Предполагаше се да е в почивка през останалата част от деня, но Морис се бавеше и тя беше сигурна, че иска да върви с нея до станцията на метрото. Като се престори, че има документи, които трябва да прегледа, тя взе да рови в една от кантонерките, докато Пат и Морис бъбреха, като се надяваше той да си тръгне. Тъкмо беше отворила старо досие на суперактивен прелюбодеец, когато гласът на Страйк от вътрешния офис изпълни помещението. Тя, Пат и Морис извърнаха глави. Няколко страници от купчинката, която Робин крепеше върху чекмеджето, се плъзнаха на пода.
– ... така че ВЪРВИ СЕ ШИБАЙ!
Преди Робин да е успяла да се спогледа с Морис и Пат, междинната врата се отвори. Видът на Страйк будеше тревога: беше блед, гневен, дишаше забързано. Изфуча през външния офис, грабна палтото си и чуха стъпките му надолу по металното стълбище.
Робин вдигна падналите страници.
– По дяволите – ухили се Морис. – Не бих искал да съм на мястото на онзи, дето му се обади.
– Избухлив и невъздържан – заяви със странно удовлетворение Пат. – Знаех си още щом го зърнах.
40
И тъй, сред думите, изречени помежду тях,
нападаха като презрели плодове от твърде много говор.
Робин не намери учтив начин да си спести вървенето до метрото с Морис и вследствие на това бе принудена да изслуша два безцветни анекдота и да излъже относно плановете си за празника Свети Валентин, защото отлично можеше да си представи реакцията на Морис, ако му кажеше, че Страйк ще ѝ гостува. Като се престори, че не е чула или регистрирала предложението на Морис да се съберат някоя вечер, та да обменят мнения за адвокатите си, тя с облекчение се раздели с него в основата на ескалатора.