– Докато на мен отпускане не ми трябва, нали? Защото не съм си жертвала половината годишен отпуск...
– Колко пъти трябва да ти благодаря, че ме покриваше, докато бях в Корн...
– А защо беше толкова гаден с мен сутринта, когато закъснях за пръв път изобщо някога...
– Бях спал три часа и половина...
– Живееш над проклетия офис!
– Майната му на това... – процеди Страйк и хвърли цигарата си на земята.
Тръгна да се отдалечава от нея, като вече бе сигурен, че върви в посока на метрото, и си мислеше за нещата, които можеше да каже: че вината как подлага Робин на напрежение го е задържала в Лондон, когато трябваше да е в Сейнт Моус при умиращата си леля; как Джони Рокъби бе позвънил по телефона тази сутрин; за сълзите на Ник в пъба и какво облекчение беше да седне и да пие със стар приятел, да слуша за нечии чужди беди, вместо да страда със собствените си.
– И не ми купувай повече шибани цветя! – кресна зад гърба му Робин.
– Няма такава опасност! – подвикна ѝ през рамо Страйк, докато се скриваше в мрака.
42
... последната му свада с Бритомарт
така дълбоко нарани го,
че не можа да тръгне, преди да се съвземе.
Когато Страйк се събуди в събота сутринта с пулсиращо главоболие и отвратителен вкус в устата, отне му известно време да сглоби случилото се предишната вечер. Извън спомена за повръщането, което май му идваше твърде много напоследък, отначало в ума му бяха единствено яркочервеното лице на Кайл и бледото изкривено на Робин.
Но после бавно си възстанови упреците на Робин: че е закъснял и се е появил пиян, че е бил груб с брат ѝ, че е съсипал вечерята, като е изрекъл пред двама студенти неща, приемани от него като безспорни истини за реалния свят. Припомни си също как беше споменато, че не е бил достатъчно нахилен и любезен с персонала.
Предпазливо се надигна от леглото, с помощта на мебелите стигна с подскоци до банята и влезе под душа.
Докато се къпеше, у него се бореха два отделни импулса. Единият бе стремежът да се самооправдае, който го потупваше по гърба и го награждаваше с намигване за онова, което си спомняше от своя спор със студентите. Другият бе вродената честност относно мотивите му, която го принуждаваше да си признае, че незабавно породилият се антагонизъм към гостите на Робин се коренеше в приликата им с типа хора, към които майка му би гравитирала.
Леда Страйк, която бе прекарала целия си живот в битка със задръжки от всякакъв характер, би сметнала участие в поход, облечена само по бельо, за още един зрелищен удар срещу ограниченията. Страйк никога не забравяше великодушието на Леда и искрената ѝ обич към отритнатите, но не можеше да си затваря очите пред факта, че активността ѝ бе приемала формата на ентусиазиран ексхибиционизъм, отегчителна агитация от врата на врата. И усилията, изисквани за компромис, постоянството, необходимо за структурни промени, не бяха по сърце на Леда. Никога не се бе отличавала със задълбочено или критично мислене и според Страйк падаше лесно в жертва на интелектуални шарлатани. Основата на житейската ѝ философия, ако такава дума бе приложима за хаотичното съчетание от прищевки и първосигнални реакции, наричано от нея убеждения, бе, че всичко, неодобрявано от буржоазията, автоматично е добро и правилно. Естествено, тя би застанала на страната на Кайл и Кортни в защита на порнографията и походите на леконравните, а възраженията на сина си щеше да отдаде на склонността му да съсипва радостите на хората, прихваната от нейната снаха.
Докато Страйк се бършеше и си слагаше протезата с бавни движения заради пулсиращото главоболие, хрумна му идеята да се обади по телефона на Робин, но мигом я отхвърли. Отдавна установените му навици диктуваха след разправия с жена да изчака нея да направи следващата стъпка и той приемаше това за проява на здрав разум. Ако тя се извинеше, всичко бе тип-топ; ако искаше да се водят още разговори, имаше шанс този път да е по-спокойна след периода на размисъл; в случай че все така беше сърдита, просто бе мазохистично да си проси още ядове, докато не се появеше сама. И докато Страйк не беше принципно против да предложи искрено извинение, ако се чувстваше в грешка, в действителност проявяваше тенденцията да отлага извиненията си и да ги поднася само когато нямаше друг изход.
Този му житейски подход до голяма степен се дължеше на отношенията му с Шарлот. Опит да се сдобри с Шарлот, преди тя да е изразходила яростта си до последната капка, бе като да се мъчиш да вдигнеш наново къща след земетресение. Понякога, след като той откажеше да приеме поредното ѝ изискване – обикновено да напусне армията, но на моменти да се откаже от контакти с приятелка само защото е жена или да похарчи за нещо пари, които нямаше, всичко това приемано от Шарлот като доказателства, че той не я обича, – Шарлот си вдигаше чуковете и чак след като се върнеше, до който момент Страйк като нищо вече можеше да е срещнал друга и да е преспал с нея, беше обсъждан поводът за скандала. Скарванията им обикновено траеха по седмица и повече. В два-три случая Страйк бе заминавал на назначение в чужбина, без да е постигнато помирение.