И все пак, като закуси с много добре дошла му кифличка с бекон, пи кафе и глътна два нурофена (всичко това, след като се обади на Тед, чу, че Джоун още се държи, и го увери, че с Луси ще са там на следващия ден), докато отваряше разнородна поща, като скъса две големи покани с позлатени ръбове за партито през май по случай петдесетгодишнината на „Дедбийтс“; докато пазаруваше храна сред неспирния дъжд и вятър, та да се зареди за пътуване, което можеше да трае много часове; докато сгъваше дрехи за багажа си, говореше с Луси и проверяваше прогнозата за времето, мислите му постоянно се връщаха към Робин.
Постепенно осъзна как най-много се тормозеше заради факта, че бе привикнал Робин винаги да е на негова страна, и това бе една от основните причини все да си търси поводи да ѝ се обади, ако му беше криво. Във времето между тях се бе създало приятелство, което му носеше успокоение и удовлетворение, и Страйк не си бе представял, че то може да бъде нарушено от онова, което той лично слагаше в категорията „Скандал при събиране на вечеря“.
Когато телефонът му иззвъня в четири часа следобед, изненада сам себе си, като го грабна бързо с надеждата да е съдружничката му, но видя непознат номер. Чудеше се дали няма отново да чуе Рокъби или друг непознат кръвен роднина, когато отговори:
– Страйк.
– Какво? – прозвуча остър женски глас, сочещ към средната класа.
– Корморан Страйк на телефона. Кой се обажда?
– Клеър Спенсър, социалната работничка на семейство Аторн. Оставили сте съобщение за мен.
– О, да – отвърна Страйк, придърпа си кухненски стол и седна. – Благодаря, че се свързвате с мен, госпожо... госпожице... Спенсър.
– Госпожа – уточни тя и прозвуча съвсем леко развеселена. – Може ли да попитам... Вие онзи Корморан Страйк ли сте?
– Съмнявам се да има много други – каза Страйк.
Посегна към цигарите си, после ги бутна настрани. Наистина се налагаше да ги намали.
– Ясно – каза Клеър Спенсър. – Бях леко стъписана да получа съобщение от вас. Откъде познавате семейство Аторн?
– Името им изникна – поясни Страйк, като си помисли колко крайно неточно бе това описание – по време на разследването на случай.
– Вие ли сте този, дето е отишъл в магазина на съседа от долния етаж и го е заплашвал?
– Не съм го заплашвал – отговори Страйк. – Отношението му ми се видя агресивно и го предупредих, че имат приятели, които няма да погледнат добре на тормоз от негова страна.
– Ха – възкликна Клеър вече по-сърдечно. – Той наистина е ужасен човек. Опитва се от години да ги изтика от апартамента. Иска да купи цялата сграда. Махна носеща стена, после се опита да обвини Дебора и Самхайн, че таванът му провиснал. Причинява им много стрес.
– Той каза, че неотдавна апартаментът бил... – Страйк за малко щеше да каже „ошушкан“, но се постара да го изрази по-учтиво – ... основно разчистен.
– Да, не отричам, че беше голяма бъркотия вътре, но го спретнахме. А колкото до твърденията му, че са причинили конструктивни увреждания, извикахме техническо лице и той потвърди, че няма нередности от тяхна страна. Но този човек е голям интересчия. Добре сте сторили, като сте го предупредили. Той си мисли, че след като те нямат кой знае колко близки роднини, може да му се размине да ги преследва. Та какъв случай разследвате?
Страйк ѝ разправи сбито за изчезването на Марго Бамбъро през 1974 година и за информацията, отвела го пред вратата на Аторн.
– И тъй – обобщи накрая, – исках да говоря с човек, който да може да ми каже доколко мога да разчитам на казаното от тях.
Настъпи кратко мълчание.
– Разбирам – каза Клеър, като сега звучеше малко по-предпазливо. – Боя се, че като техен социален работник имам дълг за конфиденциалност, така че...
– Може ли да ви задам някои въпроси? Ако не сте в положение да отговорите, очевидно ще го приема.