Накрая в осем часа, когато тъкмо си приготви пържена вечеря, която сметна, че заслужава с оглед на махмурлука си и многото работа, свършена този ден, телефонът му най-сетне бипна. През масата видя, че са пристигнали три последователни дълги съобщения. Като знаеше, че той заминава на следващата сутрин и нямаше яснота кога ще се върне, Робин явно бе подхванала процеса на помирение, както жените имаха навик да правят, с есе на тема многобройните ѝ оплаквания от него. Отвори първото съобщение с великодушната настройка да приеме почти всякакви условия в мирните преговори и чак тогава осъзна, че е от непознат номер.
Мислех, че днес е Денят на свети Валентин, но едва сега осъзнах, че било 15-и. Тук ме държат толкова упоена, че едва успявам да си спомня името си. Пак съм в клиника. Това не е моят телефон. При мен има друга жена, на която позволиха да задържи нейния, и тя ми услужи с него. Твоят мобилен телефон е единственият, на който знам номера наизуст. Защо така и не го смени? Дали заради мен, или просто суетата ми се обажда? Толкова натъпкана с лекарства съм, че не чувствам нищо, но знам, че те обичам. Питам се каква ли доза трябва да погълна, преди и това да изчезне. Достатъчна да ме убие, предполагам.
Следващото съобщение от същия номер гласеше:
Как прекара Деня на влюбените? Прави ли секс? Тук съм отчасти по причина, че не желая секс. Не мога да изтърпявам той да ме докосва и знам, че иска още деца. По-скоро бих умряла, отколкото да имам още. Всъщност предпочитам умирането пред много други неща. Но ти го знаеш. Ще те видя ли някога пак? Можеш да дойдеш да ме посетиш тук. Днес си представих как влизаш, както сторих аз по времето с твоя крак. Въобразих си как им казваш да ме пуснат, защото ме обичаш и ти ще се грижиш за мен. Плаках и
Продължението беше в третото съобщение:
психиатърът беше доволен да ме види, че плача, защото те приветстват емоциите. Не знам пълния адрес, но клиниката се казва „Симъндс Хаус“. Обичам те, не ме забравяй каквото и да стане с мен. Обичам те.
Имаше и четвърто последно съобщение:
Шарлот е, в случай че не е очевидно за теб.
Страйк изчете два пъти цялата поредица. После затвори очи и като милиони свои събратя човеци се зачуди защо бедите никога не идеха поединично, а прииждаха като лавини и всеки следващ удар още повече те дестабилизираше.
43
Ти, най-прекрасна и достойна сред жените,
укроти твоя гняв справедлив
и с пламъка му разпали огньове други.
Добре е да забравиш всичко лошо
и дай му прошката си благородна.
За облекчение на Робин, тримата ѝ гости станаха рано на следващата сутрин, защото искаха да прекарат един пълен ден в Лондон. Всички бяха умълчани след вечерята, която Робин наричаше пред себе си „онзи кошмар“. Опасяваше се от сълзлива молба за прошка от страна на Кортни, която изглеждаше особено потисната, така че изобрази весела енергичност, каквато със сигурност не чувстваше, препоръча евтини заведения за хранене и места за приятно прекарване, преди да изпроводи студентите. Тъй като по график днес трябваше да проведе нощно следене на Елинор Дийн, даде резервен ключ на Джонатан и никак не съжаляваше, че най-вероятно щеше още да е в Стоук Нюингтън, преди студентите да се отправят обратно към Манчестър, защото възнамеряваха да хванат влака в късните часове на неделната сутрин.
Тъй като не желаеше да се озове насаме с Макс, в случай че той пожелаеше да извърши аутопсия на предишната вечер, Робин се самозаточи в стаята си за през целия ден, където продължи да работи на лаптопа си и да се опитва да блокира вълните на гняв срещу Страйк, както и желанието си да ревне. С все сила се стараеше да се съсредоточи върху установяването кой бе живял на „Джерусалем Пасидж“ по времето на изчезването на Марго, но мислите ѝ постоянно се връщаха към съдружника ѝ.
Робин никак не беше изненадана, че той не ѝ се обади, но проклета да бъдеше, ако тя първа инициираше контакт. Не би могла да оттегли и една своя дума от онова, което изрече, след като го гледа как повръща до бордюра, защото ѝ беше писнало да бъде приемана за даденост по начини, за които Страйк дори не си даваше сметка.
Но когато следобедът отмина, а дъждът продължаваше да вали зад прозореца ѝ, макар да не бе пила колкото Страйк, започна да усеща притъпено главоболие. Всеки път, щом си припомняше злощастната вечеря и изкрещяното срещу Страйк на улицата, беше изпълвана от равни части страдание и ярост. Искаше ѝ се да може да заплаче, но гърдите ѝ бяха толкова стегнати, че и това не ѝ бе по силите. Гневът ѝ пламваше наново всеки път, като върнеше в ума си атаките на Страйк срещу нейните гости, но после неволно започна да прехвърля в главата си аргументите на Кортни и Кайл. Беше сигурна, че никой от тях не се е сблъсквал с грозната реалност, връхлитала нея, и то не само в мрака под стълбището в общежитието, а по време на работата ѝ при Страйк: пребити жени, изнасилени момичета, смърт. Те не искаха да чуват историите на Страйк, защото бе толкова по-успокояващо да вярваш, че езикът може да промени света. Но нищо от това не смекчаваше чувствата към съдружника ѝ, тъкмо обратното, ядосваше се, че е съгласна с него. Той просто си търсеше някой, когото да нападне, а тя трябваше да плати цената.