Робин се застави да продължи да работи, защото работата бе единствената ѝ константа, нейно спасение. Към осем часа вечерта, след щателен преглед на онлайн регистрите, Робин вече бе сигурна, че няма жител на „Джерусалем Пасидж“, който да е там от четиресет години. До този момент вече беше толкова огладняла, че наистина ѝ се налагаше да хапне нещо, което, боеше се, означаваше да се срещне с Макс и да обсъждат Страйк.
И то се знае, когато отиде в дневната, завари Макс да гледа телевизия с Уолфганг в скута си. В мига, в който я видя, изключи звука и сърцето на Робин се сви.
– Добър вечер.
– Здравей – каза Робин. – Ще си приготвя вечеря, ти искаш ли нещо?
– Остана още от задушеното, ако ти се яде.
– Значи, Страйк не го е излапал всичкото?
Реши да го спомене първа, та да се свърши с това. Личеше си, че Макс има какво да каже.
– Не – отвърна Макс. Премести сънения Уолфганг на канапето и се отправи към кухнята. – Ще ти го стопля.
– Няма нужда, аз мога...
Но Макс си беше наумил да го свърши и когато Робин седна на масата с храната и питието си, той се настани до нея с бира. Това бе крайно необичайно и Робин се почувства нервна. Дали не я подготвяше за нежелано съобщение? Да не би Макс все пак да бе решил да продаде апартамента?
– Така и не съм ти казвал как се озовах с такъв хубав апартамент, нали? – подхвана той.
– Не си – отговори Робин предпазливо.
Настана пауза. Макс се усмихна.
– Хората обикновено казват: „Да му се не види, какво се обърка?“. Но по-далеч не се стига, нали? Забелязал съм го. Не се задават много въпроси.
– Често се сблъсквам с това в работата си – отбеляза Робин.
Но не по тази причина не беше разпитвала Макс за финансите му и не затова не попита сега какво се бе объркало с тялото и лечението му. Робин имаше твърде много неща в собственото си минало, които не би желала да бъдат обсъждани и да причиняват дискомфорт на околните.
– Преди седем години получих сърцебиене – каза Макс, вперил поглед в етикета на бирата си. – Аритмия. Бях насочен към сърдечен специалист и той ме оперира: отвори ме и отстрани синоатриалния ми възел. Сигурно не знаеш какво е това? – Той погледна към Робин и тя поклати глава. – И аз не знаех, докато не разкараха моя. В общи линии премахнаха способността на сърцето ми да бие самостоятелно. В крайна сметка се наложи да ми поставят пейсмейкър.
– О, не – промълви Робин и вилицата ѝ с набоденото парче месо увисна във въздуха.
– А най-красивото в историята беше, че нищо от това не е било необходимо. Поначало не е имало нищо нередно в синоатриалния ми възел. Оказа се, че изобщо не съм страдал от атриална тахикардия. Било е сценична треска.
– Аз... Макс, толкова много съжалявам.
– Да, никак не беше добре – кимна Макс и отпи от бирата си. – Две излишни сърдечни операции, безкрайни усложнения. Изгубих възлагания, четири години стоях без работа и още съм на антидепресанти. Матю каза, че непременно трябва да възбудя съдебен иск срещу лекарите. Сигурно нямаше да го направя, ако той не ме беше тласкал да го сторя. Адвокатски хонорари. Купища стрес. Но накрая спечелих и получих голямо обезщетение, а той ме убеди да го вложа в добра собственост. Юрист е, печели много пари. Та така, той купи този апартамент.
Макс отмести от челото си гъстата си руса коса и погледна Уолфганг, доприпкал до масата да се наслади още веднъж на аромата на задушеното.
– Седмица след като се нанесохме, ме сложи да седна срещу него и ми съобщи, че си тръгва. Мастилото още не беше изсъхнало върху ипотеката. Каза, че се борил с това, защото изпитвал лоялност към мен заради всичко, което бях преживял, но повече не можел да се съпротивлява на чувствата си. Обясни ми как осъзнал – додаде Макс с невесела усмивка, – че жалостта не е любов. Настоя да задържа апартамента, не пожела да му изплатя нищо, както би могъл да постъпи, така че просто ми приписа своята половина. Очевидно с цел да се чувства по-малко виновен. И се хвана с Тиаго. Той е бразилец, собственик на ресторант.