– Звучи като истински кошмар – промълви Робин.
– И така беше... Наистина трябва да престана да чета постовете им в инстаграм. – Макс въздъхна и разсеяно потърка ризата си върху белезите на гърдите си. – Естествено, мина ми през ума да го продам, но почти не бяхме живели заедно тук, та жилището не беше обременено със спомени. А и нямах енергията отново да търся апартамент и да се местя, така че си останах тук и всеки месец с мъки събирам вноската за ипотеката.
На Робин ѝ се струваше, че се досеща защо Макс ѝ разправя всичко това, и предчувствието ѝ се потвърди, когато той я погледна право в очите и каза:
– Просто исках да ти кажа колко съжалявам за случилото се с теб. Нямах представа. Илза ми каза само, че са те държали под дулото на оръжие...
– О, не бях изнасилена тогава – поясни Робин и като видя изненадата, изписана по лицето на Макс, се разсмя. Очевидно се дължеше на силната ѝ умора, но все пак бе облекчение да открие елементи от черна комедия в тази литания от ужасии, които човешките същества си причиняваха едни на други, макар че нямаше съвсем нищо смешно в това: нито в осакатеното му сърце, нито в маската на горила, населяваща кошмарите ѝ. – Не, изнасилването беше преди десет години. Тогава напуснах университета.
– Мамка му – изруга Макс.
– Да, никак не беше добре – повтори като ехо Робин думите на Макс.
– А това с ножа кога се случи? – попита Макс с поглед върху ръката на Робин над китката, а тя отново се засмя.
Ами какво друго ѝ оставаше да направи?
– Това беше преди две години.
– Докато работеше за Страйк ли?
– Да – потвърди Робин и спря да се смее. – Чуй, за снощи...
– Беше ми приятно снощи – прекъсна я Макс.
– Не може да го казваш сериозно.
– Напълно сериозен съм. Беше много полезно за изграждането на образа ми. Той има излъчването на истински голям мъж, от тия, дето не им минават глупости, не мислиш ли?
– Тоест държи се като гадняр?
Макс се засмя и вдигна рамене.
– Много по-различен ли е, когато е трезвен?
– Да – отвърна Робин. – Ами... и аз не знам. Не е чак такъв гадняр. – И преди Макс да е успял да попита още нещо за Страйк, побърза да каже: – За готвенето ти беше прав обаче. Беше фантастично. Много ти благодаря, добре ми дойде да хапна.
След като разчисти, Робин се върна долу и взе душ, преди да се преоблече за вечерната си смяна. Оставаше ѝ още час, докато смени Хъчинс, затова седна на леглото и взе да пише вариации на името Пол Сачуел в Гугъл. Пол Л Сачуел. ЛП Сачуел. Пол Ленард Сачуел. Лио Пол Сачуел.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Тя погледна екрана. Беше Страйк. След миг или два прие обаждането, но не каза нищо.
– Робин?
– Да.
– Можеш ли да говориш?
– Да – отвърна отново тя и насочи очи към тавана, а сърцето ѝ заби по-бързо.
– Обаждам се да се извиня.
Робин беше толкова смаяна, че не каза нищо няколко секунди. После прочисти гърло и попита:
– Спомняш ли си изобщо за какво има да се извиняваш?
– Ъъ... да, струва ми се – отговори Страйк. – Аз... нямах предвид да намесвам онова. Трябваше да си дам сметка, че не е тема, която ти би искала да се обсъжда по време на вечеря. Не ми хрумна.
Най-сетне очите на Робин се напълниха със сълзи.
– Добре – каза тя, като се помъчи да прозвучи небрежно.
– Съжалявам също, че бях груб с брат ти и приятелите му.
– Благодаря ти – каза Робин.
Последва мълчание. Навън дъждът продължаваше. После Страйк попита:
– Илза обаждала ли ти се е?
– Не – отвърна Робин. – А Ник на теб?
– Не.
Отново мълчание.
– Значи, всичко е наред между нас? – осведоми се Страйк.
– Да – каза Робин и се зачуди истина ли беше това.
– Ако съм те приемал за даденост – изрече Страйк, – искрено съжалявам. Ти си ми най-добрата.
– О, да го вземат дяволите, Страйк – подсмръкна Робин, като изостави преструвките, че не плаче.
– Какво?
– Ти просто... адски вбесяващ си.
– Защо?
– Да кажеш това. Сега.
– Не за пръв път го казвам.
– Всъщност е за пръв път.
– Казвал съм го на други хора.
– Аха – възкликна Робин, като вече плачеше и се смееше едновременно и посягаше за носни кърпички. – Ама не е същото, като да го кажеш на мен.