– Да, и ние си мислехме, че там ще ви се наложи да спрете – каза Полуърт, когато Страйк му съобщи позицията им.
– Кои „ние“?
– Ами не мога да свърша това сам, нали, Диди? Ще сме при вас до час. Седете в колата.
И наистина час по-късно, верен на думата си, Дейв Полуърт се появи от спускащия се здрач с още петима мъже, двама от които членове на местната спасителна служба, а другите трима – стари съученици на Страйк. Облечени в мушами и донесли непромокаеми рибарски ботуши за най-тежките преходи, мъжете взеха багажа на Страйк и Луси. Паркираха джипа на странична улица и поеха пеша.
Кракът на Страйк започна да пулсира болезнено при допира с протезата дълго преди края на двата часа път по мочурлива земя и хлъзгав асфалт. Наложи се да изостави гордостта си и да позволи на двама от старите си училищни приятели да го подкрепят от двете страни. Вече бе паднал мрак, преди да стигнат до двете лодки, които Полуърт бе уредил за прекосяване на наводненото поле. Редуваха се да гребат, ориентираха се с помощта на фенери и компаси.
Полуърт се бе обадил на всичките си приятели и познати, за да съдействат за придвижването на Страйк и Луси през опустошения от бурите полуостров. Десетина километра изминаха благодарение на трактор, теглещ ремарке, но в някои случаи бяха принудени да газят в леденостудена вода, като дребната Луси склони да бъде качена на гръб от най-едрия лодкар.
Четири часа след като оставиха джипа, се добраха до Сейнт Моус. Пред портата на къщата на Тед и Джоун братът и сестрата се прегърнаха на сбогуване с всеки от придружителите си.
– Не започвай – рече Дейв Полуърт, когато грохналият от умора и болки Страйк се опита да формулира с думи нещо неизразимо. – Влизайте вътре, защо иначе беше всичко?
Тед, на когото бяха звънели редовно през време на пътуването си, ги посрещна по пижама на задната врата с обляно от сълзи лице
– Не вярвах, че ще се доберете – повтаряше пак и пак, докато им правеше чай. – Направо не вярвах.
– Как е тя? – попита треперещата Луси, когато тримата седнаха в кухнята, обхванали с длани чашите с чай и похапващи препечени филийки.
– Днес успя да хапне малко супа – каза Тед. – Сега спи много. Но когато е будна, приказва ѝ се. Няма да е на себе си от радост, като види, че сте пристигнали.
И така се занизаха дни със същото усещане за живот насън като по време на пътуването им. Отначало Страйк, чийто отрязан наполовина крак беше изранен след мъчителното придвижване, изостави протезата си и подскачаше из малката къща, опиращ се в столове и стени. Четеше имейлите на Робин и им отговаряше, но новините ѝ за работата на агенцията сякаш долитаха от място, много по-далечно от Лондон.
Джоун вече беше крехка като птичка, костите ѝ стърчаха под прозрачната кожа. Беше дала ясно да се разбере, че иска да умре у дома си, не в болницата в Труро, тъй че лежеше смалена и съсухрена в голямото двойно легло, почти изцяло запълващо спалнята – легло, купено с оглед да побере едрия Тед, тогава висок, мускулест мъж, току-що уволнил се от Кралската военна полиция и станал впоследствие член на местната спасителна служба.
Денем Страйк, Тед и Луси се редуваха да седят край постелята на Луси, защото независимо дали беше будна, или спеше, харесваше ѝ да знае, че някой от тях е край нея. Керенза идваше сутрин и следобед и единствено в тези случаи семейството се оттегляше от стаята. Джоун вече не беше в състояние да преглъща лекарството си, тъй че Керенза започна да ѝ инжектира морфин през абокат. Страйк знаеше, че тя измива леля му и ѝ помага за още по-интимни функции: дългият период на възстановяването след ампутацията на крака му не бе оставил у него илюзии относно задълженията на медицинските сестри. Със своята доброта, човечност и сръчност Керенза бе един от малкото хора, които Страйк приемаше на драго сърце в изложената на течение кухня.