А Джоун все още се държеше. Минаха три дни след пристигането им, четири: тя спеше почти непрекъснато, но оставаше вкопчена в живота.
– Заради вас двамата е – казваше Тед. – Не иска да си иде, докато сте тук.
Страйк изпадаше в страховити мълчания, твърде обхватни, та да бъдат запълнени от човешки гласове. Нервите му бяха опънати от постоянното подрънкване на лъжички в топли напитки, приготвяни от едната потребност да се върши нещо, от сълзите, проливани от чичо му Тед, когато си мислеше, че никой не го вижда, от приглушените въпроси на добронамерени съседи.
На петия ден пристигна Грег, мъжът на Луси, заедно с тримата им синове. Съпрузите бяха обсъждали доколко е разумно да бъдат откъснати момчетата от училище и подложени на все още рискованото пътуване, макар че бурите най-сетне бяха утихнали, но Луси не изтърпяваше повече да е отделена от тях. Момчетата бяха отведени в стаята на Джоун да я видят и тя успя да се усмихне на всяко от тях. Дори Люк бе притихнал след това, а Джак плака.
Вече бяха нужни и двете стаи за гости за новопристигналите и Страйк без възражения се върна да спи на дивана.
– Ужасно изглеждаш – уведоми го без заобикалки Полуърт на шестия ден, а Страйк така се и чувстваше, след като се будеше на всеки час върху дивана, тапициран с конски косъм. – Я да идем да пийнем по бира.
– Може ли и аз да дойда? – примоли се с надежда Джак. Проявяваше тенденция да се навърта повече около Страйк, отколкото край баща си, докато Луси седеше горе с Джоун.
– Може, ако баща ти позволи – отвърна Страйк.
В момента Грег обикаляше из градината с притиснат до ухото си телефон и се опитваше да даде своя принос към конферентен разговор с офиса си в Лондон, а Люк и Адам ритаха топка около него. Грег изрази съгласие с вдигнат палец.
И тъй, Страйк, Полуърт и Джак поеха заедно към центъра на града. Макар небето да бе мрачно, а пътищата още мокри, вятърът най-накрая бе утихнал. Когато стигнаха до брега, телефонът на Страйк иззвъня. Той отговори, без да спира да върви.
– Страйк.
– Пищяла е. Получих съобщението ти.
– Оставих го преди десет дни – посочи Страйк.
– Бях зает, неблагодарно лайно такова.
– Прощавай – промърмори Страйк.
Махна на другите двама и спря до стената на пристанището, загледан в сиво-зеленото море и мъгливия хоризонт.
– Заврях си носа тук-там – каза Пищяла, – но да знаеш, че няма да разбереш коя е била мацката, Горелка. Онази на филма. Никой не знае. Трябва тежко да се е провинила, щом се е стигнало дотам.
– Искаш да кажеш, че си го е заслужавала – подхвърли Страйк, като оглеждаше гладкото море.
При сегашния му вид не беше за вярване, че бе причинило такива беди на града.
– Не казвам, че си го е заслужавала, казвам само, че такова нещо е изключение дори за Ричи Мръсника – нетърпеливо уточни Пищяла. – Ти да не си в някой карцер?
– Какво?
– Къде си, мамка му? Никакъв шум не се чува около теб.
– В Корнуол.
За миг Страйк очакваше Пищяла да попита къде е това. Беше забележително невеж относно всичко извън Лондон.
– И чий го дириш в Корнуол?
– Леля ми умира.
– О, да му се не види. Съжалявам.
– Къде е той сега?
– Кой?
– Ричи.
– В старчески дом, казах ти.
– Добре. Благодаря за опита, Пищял. Оценявам го.
Може би за пръв път, откакто се знаеха, Пищяла бе този, който спря Страйк да не затвори.
– Ей... ей!
– Какво? – попита Страйк, като отново вдигна телефона до ухото си.
– Защо се интересуваш къде е? Няма да говориш с Ричи. Ти приключи.
– Не съм приключил – възрази Страйк, примижал срещу морския бриз. – Все още не съм открил какво се е случило с лекарката.
– О, мамка му. Да не искаш да те гръмнат в главата?
– Ще се видим, Пищял – каза Страйк и преди старият му приятел да е успял да си отвори устата, прекъсна разговора и изключи звука на телефона си.
Полуърт вече беше седнал с Джак, когато Страйк влезе във „Виктъри“, и на масата имаше две бири и кока-кола.
– Тъкмо казвах на Джак – обърна се Полуърт към Страйк, когато детективът седна. – Нали, моето момче? – попита той Джак, който кимна, сияещ. – Като порасне, това ще е неговият местен пъб.
– На петстотин километра от мястото, където живее?
– Роден е в Корнуол, току-що ми го съобщи.
– О, да – кимна Страйк. – Бях забравил.
Семейството бе гостувало на Тед и Джоун и родилните болки на Луси бяха настъпили с месец по-рано. Тъй че Джак се бе появил на бял свят в същата болница в Труро, в която бе роден и Страйк.